Отново, но пак не за дълго — вратата скръцна („Дявол да ме вземе, как не се сетих да я смажа!…“) и се появиха двама непознати. Единият, като съдеше по дрехите му, Бяно можеше да се закълне, че е суватчия някакъв откъм Тузлука или Делиормана — го порази с поведението си: непознатият отметна гуглата си, свали калпак и стори дълбок поклон към горната греда на портата. Бяно го улови за рамото и го извърна към себе си. Беше Левски. Да, нямаше съмнение, беше Левски, но в него не можеше да се открие дори следа от онзи, който в неделя се бе представил за търговец из Битоля — нито очила, нито фес с дълъг пискюл, нито алафранга сюртук, дори походката му бе различна от предишната.
— Тази греда е светиня и за мене, дядо Бяно — отговори на неизречения му въпрос Левски. — Пък иначе запознай се с другаря ми. Дели Ради от Нейково. Стига да те приеме за приятел, ще влезе и в огъня за тебе.
Бяно се здрависа с непознатия и в оскъдната светлина на изцъкления от студ месец го огледа. Казаният Дели Ради, също както и Левски, беше със среден ръст, но къде-къде по-плещест. Имаше широко, ъглесто, почти квадратно лице; ако се съдеше по бръчките върху него, трябва да бе навъртял петдесетака, но по нищо не личеше това да е било съпроводено и от укротяване и помъдряване на нрава му — извитите покрай устата мустаци, свъсените вежди и кръвнишкият поглед отговаряха повече на хайдутин от Стара планина, нежели на мирясал от натежалите години човек.
— Можеше да си спестиш прозвището „Дели“ — засмя се старият човек; вятърът изскубна думите от устата му и ги запокити някъде към Сахатя и Татар Мезар. — То си е изписано на образа му…
— А можеш да съдиш какъв ще да е бил на младини, когато си го е спечелил — продължи шегата му Левски. — Тогаз главното богатство на Ради Мухтаров били силата и лудата храброст, та все го канели да охранява кервани. Веднъж по време на нощувка един турчин се опитал да обере каруца от кервана. Да, ама Ради спял само с едното око и едното ухо, та го усетил. И без много-много да му мисли, съсякъл го с брадвата. Като видели това, другите разбойници си плюли на петите, а на моя другар името от Ради Мухтаров станало на Дели Ради.43
Още търкаляше новите впечатления из главата си, когато през портата прекрачи един отдавнашен познат — Анастас хаджи Добрев. Беше запазил великанския си ръст, но не и великанската осанка — дори и през ямурлука си личеше, че снагата му, някога с прочута сила, сега бе изпита, стопена, прегърбена; сухата кашлица, която начесто раздираше гърдите му, издаваше причината за тази промяна във външността му.
Бяно го напъти към херодаята и почти веднага отвори на следващите гости — трима наведнъж.
— Знаеш ме, ала ще да си ме забравил, дядо Бяно — представи се първият от тях, строен и хубав момък на двайсетина години. — На поп Тодор от Клуцохор момче съм.
— Кой от тях? Че те, поп Тодоровите, един или двама са…
— Георги, най-малкият. Ама докато например бате се зове Димитър поп Тодоров, аз се пиша Георги Икономов. Зер нали дядо поп, баща ми, е иконом в Божия храм „Свети Никола“… — Той избута напред един от спътниците си. — От Клуцохор е и тогова от другарите ми. Таню.
— Син на Стоян Куртев — добави с приглушен смях другият, като отложи калпак. — През няколко къщи сме от поп Тодорови.
— Да не си момче на Стоян домусчията?
— Същият съм, господин Силдаров. Ама нали днес ще ни калесват за голяма сватба, та се премених — да не воня на татевите свинки.44
Бяно Абаджи го огледа по-отблизо и един далечен спомен трепна в съзнанието му. Тази сресана на среден път коса, подсуканите нагоре мустачки и това странно изражение на тиха печал и униние, което никак не се схождаше с юнашката фигура, старият човек не виждаше за пръв път.
— Май те зная — каза. — Не беше ли ти от ония, дето даскал Анастас ви учеше на талим нагоре по боазите?
— Същият съм — повтори думите си младият човек, но този път майтапчийското в тях бе изместено от погъделичкано честолюбие — зарадвал се беше, че са го запомнили като войник от българската войска. После прибави виновно: — Готвихме се тогава, и то как се готвихме, пък що направихме? Дупка в морето…
Стопанинът на къщата предпочете да се направи на глух за последните думи и се обърна към третия от групата:
44
Анастас Стоянов Куртев, бъдещият Таню войвода, е бил син на търговец на добитък, главно на свини. За него, детството му и живота му на революционер срв. брошурата Помен за Таню войвода и четата му, Разград, 1936, също Васил Дечев. Таню войвода и неговият подвиг, в-к Сливенско дело, 27. 4. 1976.