Таша бе присъствувала на цялата сцена и бе споделила вълнението на останалите. Но когато в короната на една буйно разцъфнала круша — същинско бяло облаче, закрепено върху ствола на дървото — откри не друг, а Стефан Серткостов с пушка в ръка, в душата й се бе прокраднало и още едно вълнение. И угризение: отблъснат от нея, снажният хубавец бе избрал за себе си един път, който щеше да му донесе може би слава, но почти сигурно (Иларион Драгостинов не криеше това) щеше да го отведе до гибел. И мъка, непосилна мъка стисна душата й. Защото се познаваше: хиляда години още да преживееше, съвестта й винаги щеше да я мъчи и преследва. Гледаше знамето заедно с другите, а вътрешно кършеше ръце: „Що да сторя, Боже мой? Как да го отклоня, че да му спестя злочестината?“
Една внезапна мисъл раздра съзнанието й — същинска светкавица в нощно небе. Нямаше време да я огледа от всички страни, да я прецени — беше час за действие, не за умуване.
— Ще огледам навън и ще изведа поста — каза тя, като се помъчи гласът й да прозвучи обикновено и делнично.
Но когато след малко двамата с младия Стефан бяха в градината на Увичката, тя подръпна ръкава му. И двамата застанаха един срещу друг.
— Господин Стефане — заговори жената, — спомняте ли си един наш разговор ей тук, отвъд протката? — Той потвърди мълчаливо. — Държите ли още на думата си?
В очите му прочете изненада, която надали можеше да бъде престорена.
— Честна дума, не ви разбирам напълно добре, госпожа Таша…
— Вие ми предложихте да се оженим, да вземем децата и да заминем през девет земи в десета. Аз, глупачката, тогава отказах. Но ако вие още стоите на думата си…
Мълчание, което сякаш никога нямаше да свърши.
— Аз ви обичам, госпожа Таша. — Гигантът се изчерви при това признание. — Винаги съм ви обичал, обичам ви и в тази секунда. Но аз чета и мислите ви. Вие се страхувате от пътя, който съм избрал, нали? И за да ме отклоните, сте съгласна… сте съгласна… — Той не намери израза, който му трябваше. — Искам да ме разберете добре, госпожа Таша. На времето, когато ви молех да споделите живота си с моя, вие ме нарекохте момче. Тогава аз се засегнах, заболя ме. А вие имахте право — наистина бях момче, заслепено от най-чиста любов.
— И като пораснахте, забравихте любовта си?
— Не. Но се венчах за друга. За България. И никога няма да й изневеря. Дори… Дори и с вас, госпожа Таша.
Отначало тя не го разбра. После думите му достигнаха до съзнанието й. И като се обърна, тя се затича през градината назад към дома си…
10.
На 22 април в летописа на града бе вписана една паметна случка, която има̀ поразително въздействие върху сливенци — все едно, че небесен гръм бе паднал на кулата на Сахатя320. Но българи и турци възприеха събитието по напълно различен начин. Докато за турците то приличаше на началото на второто пришествие, за българите беше повод за радост, за ликуване, сякаш с гръмотевицата самата Витлеемска звезда бе кацнала на часовника и лъчите й разливаха ослепителна светлина над Машатлъка, че и над целия град.
Всъщност събитията започнаха два дни преди това. Разчу се, че в конака и в къшлата на заптиетата било забелязано необикновено раздвижване. Тази вест не направи кой знае какво впечатление — напоследък властта бе изоставила обичайната си дрямка и показваше непривично за нея оживление. Но на следния ден един чирак на Нено Господинов, Тодор Подигача, който бе излязъл да прекопава лозето му, се върна бързо-бързо по никое време: през нощта от Сливен излязла въоръжена до зъби потеря, начело със страшния и жесток Али Байрактар Топчи, която обикаляла по кошарите и разпитвала за четата „комити“, бродеща по тези места. Ставаше ясно, че конакът предприемаше вече онези решителни действия, за които Хюсеин бей, потурнакът, бе известил д-р Планински.
Основателно разтревожен, Нено намери начин да предупреди дружината. Като се върна, пратеникът му разказа, че Стоил приел вестта по много странен начин. Войводата видимо се развеселил и рекъл нещо такова: „Толкоз по-добре! Али Байрактар отдавна дотегна на земята и на небето, сега Провидението го праща да си получи заслуженото…“ И се заканил, че не потерята ще преследва дружината му, а дружината ще подири потерята, за да си разчисти сметките с нея. Какво, по дяволите, беше това? Прекалена самонадеяност? Или нарочно подхвърлен лаф, за да стигне той до ушите на бьолюкбашията и да го заблуди?
320
Сахатя — градският часовник на Сливен, който се е намирал на централния площад — Машатлъка.