Точно същото ставаше и в тази пролетна привечер. При Иларион се бяха промъкнали д-р Планински, Нено, Димитър Кукумявков и Михаил Икономов и си приказваха в дъното на собата, а Таша, сложила до нозете си панерчето със скроен плат, шиеше на едно трикрако столче до вратата; само от време на време тя оставяше работата си и отскачаше до съседната стая — колкото да нагледа Иринка и Нойко (те, горките деца, откакто влезе апостолът в къщата им, изобщо не припарваха на улицата, за да не изпуснат нещо пред другите деца), толкова и да хвърли един внимателен поглед наоколо от височината на хаета.
— Несправедливо е да корим нашите другари за бездействието им, господин Иларионе — казваше в този момент учителят. — Когато не само в новопосвещаван, но и в някого измежду нас може да се крие шпионин, нищо чудно, че хората са предпазливи. Това в науката се казва чувство за самосъхранение. И никой никого не може да вини за него.
— Но определеният ден наближава! — повиши глас Иларион Драгостинов. — Ще излезе така, че заради няколко турски мекерета ще въстанат всички други окръзи, пък ние, божем войводският Сливен…
— Стиска ли ти да кажеш, господине — прекъсна го безцеремонно Нено Брадата, — да плюем на всяка сигурност и да завъртим с пълна сила работата?
— Това е безразсъдство — отговори вместо запитания Начо Планински. — Заклели сме се още на Дякона да умрем в бой, а не слепешката да положим главите си върху дръвника на джелатина.
— Смъртта именно на Дякона доказа — отбеляза Кукумявков, — че понявга смъртта на бесилото е не по-малко славна, отколкото на Бузлуджа с куршум в челото.
— Не сте прави! — настоя на своето Михаил Икономов. — И в сражение войникът стреля, но все пак търси укритие я зад дърво, я зад камък. А както са плъзнали навред конашките копои…
— Излиза, че трябва първо да ги обезвредим тях, че тогаз да подновим приготовлението — замислено рече Драгостинов. — А времето, пустото, тече ли, тече…
— „Излиза“, „излиза“ — невъздържано натърти лекарят. — Казах ви, че имената се знаят само от Мустафа ага и Хайдар бей. Да отидем да ги питаме тях, а? Защото аз друг начин не виждам…
Таша, която до този момент бе шила бод след бод и неволно бе следила разговора на мъжете, внезапно остави плата и иглата — една лудешка мисъл проряза съзнанието й.
— Мустафа ага е силен по „остарелия шербет“ — замислено произнесе Нено Брадата; с тези думи още от времето на Тахир ага в Сливен наричаха ракията. — Да взема да го прикоткам на едно яко запиване, че белки изкопча едно-друго от надебелелия му език?
— А ако стане обратното? — загрижено поклати глава Димитър Кукумявков. — Ако твоят език надебелее по-напред и се разбъбри?
Младата жена до вратата бе загубила нишката на разговора и въобще не чу предложението на Нено и възражението на златаря Димитър. В нея с всички сили напираше една-единствена мисъл; тя бе неоформена и без яснота, всъщност повече чувство отколкото размишление, но ако трябваше все пак да се изрази с думи, тя би изглеждала приблизително така: „Тези хора са се самообрекли на смърт за отечеството и наистина ще загинат. Само че гледат да не е мърцина… Докато аз, потомката на Нойко Завераджията…“ Уплаши се от себе си: ако не превърнеше веднага мисълта в действие, ако дадеше на разума си време да преценява „за“ и „против“, то навярно… Таша с рязко движение остави плата в панерчето и се изправи. Изчака погледите на мъжете да се съберат в нея и продума отчетливо:
321
Водник — „мокрото помещение“ в старата сливенска къща, където са се съхранявали съдове с вода, имало закачалка за менци и пр.