— Но затуй пък сетне, при погромите през седемдесет и трета, единствен от нас, посветените, който пое към Диарбекир, беше Таню Стоянов. Сега причината се вижда като на длан. За смъртната казън Дели Пенчо бе поканен от Таню. Сетне Пенчо не е могъл да издаде ябанджията Христо Иванов, но затуй пък е докладвал в конака за ролята на Таню.
— Таню ще си го върне! — прекъсна ги на това място Драгостинов. — Може и да съм изпуснал да ви го кажа, но Таню е драснал от Диарбекир и в момента навярно чака на брега на Дунава да премине начело на една многобройна и въоръжена като пруски гренадири чета. Дойде ли насам, Таню няма да си остави борча неплатен…
Продължиха да му разказват. Преди по-малко от година прочетоха присъда и на един тукашен янкеседжия, Хасан бей Пощата, който се бе прочул като мъчител и рушветчия. За изпълнители на присъдата определиха четирима — Кондю Кавръков, Михаил Гаджалов, младия Марин Димитров и… пак Дели Пенчо. И както три години по-рано тъй си и останаха с камите и пищовите в ръце — Хасан Пощата се изплъзна от всички пусии. А когато малко по-късно заради Ескизаарската буна захванаха да заптисват, първи се озоваха в хапуса Кондю, Михаил и Марин.
— Но след това задържаха още няколко дузина други… — замислено произнесе доктор Планински.
— Защото Дели Пенчо е казал с кого другарува всеки от тримата в зандана, за които е бил сигурен, че са „лизнати“ — правдиво обясни Михаил Икономов. — Още тогава ни направи впечатление, че властта задържа хора, които може и в различна степен, ала все са посветени в делото. Е, не откриха нищо и ги пуснаха, слава Богу. Но сега? Сега, когато отново се разбуниха духовете? Шпионите не тръгнаха ли най-напред по стъпките на Кондьо, Михаил и Марин…
— Та се наложи рано-рано да ги пратим на сигурно в майчица Стара планина? — завърши вместо него Димитър Кукумявков. И обобщи: — Ето какво се е криело зад онези тайнствености, над които дни и нощи трепахме акъли и пак не проумяхме.
— А вярно ли е, че този Дели Пенчо е в комитета? — осведоми се Иларион Драгостинов.
— И да, и не — отговори за всички Нено Брадата. — Хубавец и луд като прякора си е Пенчо, но е и поклонник на „Бяла Рада“. Използувахме го и за някои по-завързани случаи, но нито е „лизнат“, нито са му поверявани по-опасни тайни. — И изруга: — Проклет да е часът, когато изобщо ни е дошло на ум да потърсим неговата помощ!…
Иларион ги прикани да престанат да мислят за миналото и да решат що да сторят от тука нататък. Много предложения се чуха — от „пращане за зелен хайвер“ на конашките копои до незабавна смърт на всички, чиито имена научиха от Кокон Таша, — но не стигнаха до споразумение. Че Дели Пенчо заслужаваше „гибел, и то колкото може по-позорна“, срещу това никой не възразяваше. Но се чуха разумни гласове против смъртта на останалите: щеше да бъде много „беллѝ“ в една нощ да избият всички шпиони до крак, биха разобличили и Кокон Таша като прислушница на комитета, пък и заслужаваха ли такива отрепки като да речем Кутьо Карапанчев да омърсяват войнишките калъчи. Спориха дълго и накрая решиха. Спиридон, Прокоп и другите нищожества да не закачат, достатъчно беше, че ги знаеха и щяха да се пазят от тях. За Дели Пенчо определиха смърт, но в името на справедливостта изпълнението на присъдата оставиха на онези, които най-много пострадаха от издайствата му — Михаил Гаджалов и другите двама в Балкана. Нено пък не само настоя, но заложи целия си авторитет на председател на комитета, да бъде наказана със смърт и Топалката — именно тя бе станала причина да загубят най-сигурното скривалище на комитета в Сливен.
(Като нарушим последователността във времето, нека още тук да кажем, че и двете присъди бяха изпълнени. Нено лично прикотка Дели Пенчо и, като не се откъсна нито за минута от него, за да не му даде възможност да съобщи на господарите си, една нощ го отведе към Керемидената къшла323, където, отнапред известени, ги чакаха Кондю, Михаил и Марин Димитров. Предателят отначало отричаше всичко. После удари на плач и молби за милост, а накрая… накрая чисто и просто изчезна от Сливен, „сякаш потъна в земята“, както говореха за него в конака. Едва тринадесет години по-късно наблизо до Хайдушката пътека козарчета намериха един човешки скелет под купчина камъни, но и тогава никой не се сети за Дели Пенчо. Присъдата над Димитрина Топалка бе изпълнена малко по-различно. Трима клуцохорски „лизнати“ я спипаха една нощ, точно когато дебнеше и слухтеше около Ненови. Запушиха й устата и без много-много приказки я хвърлиха в близкия кладенец, до който беше обичайното й място за следене; за да изглежда сякаш се е самоубила, тримата се сетиха да оставят до кладенеца чехлите й…)
323
Най-прекият път между известното хайдушко сборище Куш-бунар и Сливен е Хайдушката пътека. Приблизително по средата й се е намирала тъй наречената Керемидена къшла.