Щом решиха и това, петимата за пръв път през това паметно денонощие почувствуваха как напрежението напуща уморените им тела.
— Ама Кокон Таша, а! — изкиска се ни в клин, ни в ръкав Нено Брадата. — Абе речено е отколе, че една жена с това си мъж въздига или мъж затрива, ама като Кокон Таша цял комитет да опазиш…
Без да произнесе дума, Иларион Драгостинов се приведе напред и се опита да стовари яка плесница през устата му. Задържаха го, а после ги и разтърваха. И за стореното през тази нощ от Таша престана да се говори. Само се чу, че когато някой разправял за събитията на Бяно Абаджи, той дълго пушил мълчаливо, а сетне изрекъл следните не съвсем ясни думи:
— Кой ще ми посочи границата между грях и добродетел? Грях ли е, ако вдовица открадне самун хляб, за да нахрани децата си? И добродетел ли е, ако някой от мерак да влезе в календара като праведник, за да не наруши деветата Божа заповед324, каже истината и издаде на турците скривалището на преследван родолюбец? — И завършил: — Има постъпки, които не се съдят нито с Божите, нито с обикновените човешки закони…
Никой повече в Сливен не отвори дума за извършеното от Кокон Таша. И около нея освен всичко друго се възцари и гузно мълчание…
12.
Когато отпадна непосредствената заплаха от шпионите, работата и подготовката потръгнаха с невиждана досега бързина — напрегнато и „задъхано“ (Икономов). Повечето успешно и плодоносно. Но не липсваха и злощастия…
Иларион Драгостинов се трудеше буквално денонощно; съратниците му от комитета честичко се питаха дали този възторжен и не щадящ се човек изобщо смогва да отделя по два-три часа в денонощието, за да подремва. А Иринка, щерката на Таша, три пъти на ден му носеше купичка с гозба, но най-често я прибираше недокосната от апостола — не му оставаше време дори за храна. И как да му останеше време? Ами че през тези дни Сливен и Сливенско не бяха само казарма, в която войска се стягаше за битка. Те бяха също фабрика за боеприпаси. И работилници за военни униформи. И за цървули и котки. И за приготовление на суха храна и пексимет… И дейците на въстанието, всички отвсякъде, опираха все до него, главния апостол. Пратениците от града и селата се изчакваха един-друг в бояджийницата на хаджи Димитър Бояджиев или се разминаваха като безплътни сенки под дърветата в градината на Увичката. Останеше ли случайно без посетители, той пишеше писма и възвания, чрез тайнопис с „бяло мастило“ и куриери поддържаше връзка с помощник-апостолите във Втори окръг и — доколкото беше възможно — с другите революционни окръзи, съчиняваше прокламации до всяко село, паланка или колиба, откъдето се надяваше да излязат войници.
Тъй като уреченият още от Гюргево ден наближаваше неумолимо, Иларион писа на събрата по длъжност Стефан Стамболов — в Лясковец: съобщаваше му докъде са стигнали в подготовката и искаше потвърждение за началото на бунта. Поради това, че постоянният „пощар“ Михал Стоенчов беше вече под заповедите на Стоил в Стара планина, Нено намери друг доверен човек за вестоносец — Георги Бошнаков, познат предимно като Бъчонката. Иларион му даде писмото и го упъти как да се свърже с дейците от Първи окръг, а Нено повече за кураж, отколкото поради нужда натика в джобовете на потурите му новичкия си шестпатронен барабанлия, който той смяташе за главното си богатство.
Докато Бъчонката се друсаше върху самара на кончето си някъде на север, Иван Зографина донесе от юг писмо, от което ръцете и брадата на Нено се разтрепериха, докато пръв в Сливен се запознаваше със съдържанието му. Писмото бе подписано от стария му приятел Георги Икономов и от някой си Бенковски и известяваше, че поради предателство апостолите от Четвърти окръг са се принудили да изпреварят уговорената дата и са вдигнали въстанието…
Това писмо стана причина за сериозен спор между Драгостинов и Георги Тихов. Възторженият и пламенен Иларион искаше тозчас да последва примера на копривщенци и панагюрци, по-разсъдливият (пък и нали винаги преценяваше нещата и от чисто военна гледна точка) Тихов беше против:
— Не сме готови! — настояваше той. — Още сме двадесет и пети — разпределили сме си задачите тъй, че в седмицата, която ни остава, поне отчасти да запълним празнотите в приготовленията си…