— А ти, сине?
Запитаният чинно пристъпи напред, но, любопитно, колкото и да се взираше Бяно през светлика на премръзналата месечина, не видя нищичко от физиономията му; ако не беше блясъкът на двете остри очи, можеше и да помисли, че непознатият е нахлупил плиткото си калпаче не върху главата, а на лицето.
— Няма да ме знаеш, дядо. Отдалече съм аз, чак от Инджекьой45, а покрай овчарлъка животувам още по-далеч — накъмто равна Добруджа.
— Стоил Иванов Вучков — представи го Георги Икономов. — Препоръча ни го поп Юрдан, та проводихме нарочен човек да го доведе. И за малко да го изпуснем — вече комай си стягаше торбата за Добруджа.
— Бъдете добре дошли, момчета. Вървете хей натам, вдясно е херодаята. Сигур ще има човек да ви посрещне.
— Да те сменя, дядо Бяно? — предложи се Георги. — От този вятър ще да си заприличал на ледена шушулка…
— Не се кахъри, сине — каза Бяно Абаджи, а в себе си похвали момъка за вниманието. — С тоя, сливенския, ние сме ески достове46, свикнали сме си.
Тримата още не бяха презполовили разстоянието до къщата, когато на портата се чу не чукане, а нещо като драскане. Старият човек я отвори и веднага позна мъжа, който стоеше пред нея и тъкмо сваляше фес; макар и млад, посетителят бе така оплешивял, че челото му се бе ширнало вече до тила. Беше Димитър Събев или по прякор Бял Димитър, имаше малък хан в Коручанската Махала.
— Охо! — приветствува го весело стопанинът. — Дошъл е приятел…
— Благодаря за добрата дума, господин Силдаров — рече новодошлият, докато влизаше в двора, — но с какво съм заслужил да ме броите между вашите приятели?
— Нали сме от един занаят, сине. От еснафа на ония, дето се къпят в ледена вода, че белки хванат кръста на Богоявление…
Нека припомним, че Бял Димитър и другарят му Кондю Кавръков бяха двамината смелчаци, които за малко не се принесоха в жертва, опитвайки се да спасят затиснатия от срутения мост Стефан Серткостов.
— Потъвам в земята, като си спомня — посрамено каза гостът и нахлупи феса — беше му дохладняло без него. — Ние, уж млади и силни, станахме за резил пред вас, възрастния. Не само не свършихме работа, ами и за едното чудо не се удавихме.
— Двамата с Кондю нямате причина за срам, а за гордост — сериозно го поправи Бяно Абаджи. — Никой не става за резил, ако е презрял живота си, за да избави човек в беда. — После предпочете да промени разговора: — Леко ли се отървахте?
— Аз само здраво се понатъртих, господин Силдаров, но Кондю е пипнал настинка. Затуй няма да го видите довечера, а в кундураджийницата му — като че ли и още една неделя.
Бяно отпрати и него, но Бял Димитър почти веднага се завърна — не чакали други, тъй рекъл даскал Икономов, господин Силдаров да се приберял… Старият човек мълчаливо запречи вратата и мушна джугата, после бавно пое към херодаята.
Когато влезе при другите и се посмести зад яките гърбини на новите си познати Стоил и Дели Ради, Васил Левски тъкмо започваше:
— Сливен открай време се е славил с две неща, аратлик. С вятъра си и с непреклонните си синове. Вижте какъв късмет извадих, а? В една вечер се уверих и в двете.
Сподавен смях премина по кръга на събраните мъже; беше не толкова весел, колкото разтоварителен смях, който стопяваше разстоянието и придаваше на неизбежната за подобни сбирки скованост непринудена простота. „Бива си го — каза в себе си Бяно Абаджи. — Няма големеене в него, а знае направо да подръпне най-тънките струни в хорските души…“
— Ама първом да се запознаем — продължи гостът. — Нека не си кривя душата, аз поразпитах за всекиго от вас и що да ви кажа — проглушиха ми ушите от хвалби за вашето отечестволюбие. Аз пък се казвам Васил. Някои ми думат Дякона, зер на времето бях за няколко години под власеница. Други пък ме знаят като Левски…
— А, Левски! — възкликна Таню Стоянов. — Името ви на най-личен патриот изпревари идването ви в града под Сините камъни, господине.
— Толкоз по-добре — кимна Левски. — Но хайде да не се предоверяваме на името. Зер каквото имам да ви кажа, аз ще ви го кажа от себе си, ала и като глас на онези добри българи, на които е дотегнало да бъдат роби и наравно с Господа Исуса поставят и друг един бог — Свободата. Вижте правомощията ми, братя.
Той грижливо разгъна една сивкава жилава хартия и я пусна да минава от ръка на ръка. Когато стигна до Анастас хаджи Добрев, учителят се провикна възбудено:
— Поръчителствувам за всяка дума, написана тук, господа. Познавам Българското общество в Букурещ — в него са най-честните следовници на Георги Раковски, дейците от Тайния централен комитет, юнаците, които Провидението е опазило да не загинат с четите. Познавам също и подписа на господина Касабова, печата… — Кашлицата му го прекъсна за малко. — Говорете нататък, господине. Който от присъствующите господа вярва на мене, ще повярва и вам.