И стана ден

327 и едва тогаз въстаниците от четирите краища на Българско да се вдигнат, за да застанат като един под командуването на генерала. Искаха му нещо „черно на бяло“ в потвърждаване на новите заповеди — нямаше. Наричаха го самозванец и сархош, Димитър Топалов обаче отговаряше с още по-яростни уверения за мисията, която уж БеРеЦеКа му е възложила. Напразно Иларион Драгостинов убеждаваше, че БеРеЦеКа в Букурещ изобщо не съществува, че това, Димитровото е чиста измишльотина и зловредничество, че на̀ — в Панагюрище, Клисура, Брацигово и Перущица отдавна воюват гърди срещу гърди с поробителя. Този път не успя. Дали убедителността му не достигна или болшинството от хората предпочитаха да дадат ухо на Топалов, но събранието — поне значителна част от присъствуващите — наклони за отлагане и за чакане знак от Кишелски. Нещо повече. Още начаса се надигна Коста Тотюв и не скри, че отива в Гюр-чешме и Клуцохор да предупреди „лизнатите“, че въстанието се отлага. Последваха примера му и други, които до преди час обещаваха да изведат от махалите си по петдесет-шестдесет души: И само най-верните, онези, които винаги се кълняха, че са се самообрекли в името на България, решиха да не се поддават на разложението и на 3 май да развеят знамето с лъва… „пък каквото сабя покаже и честта, майко, юнашка…“328

13.

Който мисли за сетнината, юнак не става.

Пословица

По-късно Бяно Абаджи неведнъж щеше да казва: „Нисшият духом никога не смее да поиска съвет или да признае, че нещо не знае, понеже го е страх да не се разбере, колко е той дребен и нищожен. А Иларион Драгостинов бе толкова голям по ум и сърце, че не се поколебаваше да потърси мнението дори на такъв старец като мене…“ И говореше истината. До времето, за което разказахме до тук, вече имаше няколко такива случая; последният беше в паметния 3 май.

* * *

На другия ден след злополучното събрание в читалището комитетските люде решиха, че е време Иларион да напусне скривалището си у Кокон Таша. И го прехвърлиха у Андон Кутев, където вече го чакаше Георги Тихов. Като останаха сами, между тях се разгоря разпален спор — да обявят ли въстанието или, като съобщят по другите революционни окръзи за рушителната роля на Димитър Топалов, да опазят революционните сили за друг, по-благоприятен момент. Спориха дълго и с жар, навремени дори преминаваха границата на допустимата разгорещеност; предадени накратко, гледищата им се свеждаха до следното:

Георги Тихов, човек с военно образование, с хладен ум преценяваше съотношението на силите и доказваше, че обявяването на въстанието във Втори окръг беше равнозначно на самоубийство. И то самоубийство, в което щяха да загубят най-доброто и най-здравото (той го нарече „цвета на революцията“), което бе получило бунтовната си закалка още от Левски.

На това възторженият и саможертвен Иларион противопоставяше чувството за дълг към въстаниците от другите окръзи и убеждението си, че даже да бъдат избити до крак, те фактически пак ще победят, понеже ще постигнат онова, което в Гюргево БеРеЦеКа бе поставял като крайна цел на въстанието: дори с цената на една масова хекатомба да покажат на Европа и света (и преди всичко на Дядо Иван и на Сърбия), че тук, в сърцето на Балканския полуостров, има един народ на българите, решен по-скоро да умре, отколкото да търпи повече ярема на петстотингодишното османско иго. И така да предизвикат напредничава и свободолюбива Европа да подаде ръка за помощ на изстрадалите българи, като с добро или лошо принудят анадолските диваци да се върнат в своята Азия, където им е мястото.

Като не стигнаха до единно мнение, споразумяха се да потърсят „арбитраж“ (израз на Драгостинов) от някого, в чиято честност и справедливост никой от двамата не се съмняваше. И отново се спряха още на първото име, което бе предложено: Бяно Абаджи.

Наложи се разговорът с него да се отложи с едно денонощие. Старият човек бе подновил работата си горе, на Барите, та докато го повикат, докато той се оправи със стоката на мющериите, докато слезе в града — ето, че дойде сутринта на 3 май.

Седнаха тримата на разговор в хашевото на Руска Кутьо Ганчева, а Андон със зареден револвер в джоба остана да ги пази при външната порта. Бяно Абаджи не ги прекъсна през цялото време, докато двамата апостоли с убедителност, която понякога дори преминаваше границите на позволеното, излагаха възгледите си. Едва когато свършиха, той вдигна белите преспи над очите си:

327

Иван Попкиров Кишелски (ок. 1826 — ок. 1881), родом от Котел, първият българин достигнал до чин генерал в руската армия. Наистина през паметната 1876 година написал и издал „Ръководство за успешен бой с турците“, което се приема за първата българска военна книга. След Освобождението за кратко време бил губернатор на Видин и Варна.

328

За пагубната роля на Димитър Топалов преобладаващото мнение (което споделяме и ние) е, че е налудничаво дело на безотговорен човек, вероятно и алкохолик, който е ламтял да си придаде важност и да изтъкне собствената си личност дори и с цената на едно провалено въстание. Съществуват обаче и други гледища. Например смята се, че дейността на Гюргевския комитет е събудила в някаква степен за живот и дейците от Букурещ, които наистина са се надявали да подготвят голяма въоръжена сила и за неин предводител да осигурят генерал Кишелски. От тези съображения, а може би и от ревност спрямо Гюргевския комитет букурещките дейци наистина са пратили куриери за предотвратяване на Априлското въстание, един от които е бил Топалов. Според застъпниците на тази теза Димитър Топалов вероятно е смятал, че действува правилно и не е съзнавал гибелната бъркотия, която е предизвикал.