— Андоне, изнеси знамето!
Андон Кутев почти изтича в къщата и веднага се върна, като развяваше над главата си пряпореца с лъва и с призивните думи за свобода или смърт. При вида му цялата редица без никаква подкана коленичи, очите на всички блестяха от сълзи.
— Братя! — развълнувано произнесе Иларион. — С тази светиня начело ви повеждам на смъртен бой против петвековния тиранин. Никому не обещавам победа, дори не обещавам, че всички до един ще оцелеем в битките. Напротив, навярно мнозина от нас няма да се върнат в бащините си домове, няма да прегърнат старата си майчица, няма да познаят радостта да се оженят и да подрусат свое дете на коленете си. Ако някой е мислил обратното, нека да излезе от редицата и да се прибере в къщи — кълна се, няма да се обидя, нито ще го похуля с лоша дума. — Той изчака малко, но никой не помръдна. — Единственото, което ви обещавам, братя, е, че оцелеем или не, ние завинаги ще останем живи в народната памет и в народната признателност. България няма да ни забрави, братя!
Той приближи до знамето и го целуна с почит и любов. Един подир друг сториха същото и останалите.
— А сега напред, братя! — каза Иларион и с револвер в ръка застана пред знамето. — Свобода или смърт юнашка!…
Едва сега се сетиха да се преброят. Бяха точно единадесет души.
С тези единадесет души329 Иларион Драгостинов прогласи, че въстанието в Сливен е обявено.
Трета част
Историята се пише с кръвта на избраниците
1.
Дали в Одеса бе изучил всички тайни на военното изкуство, той самият искрено се съмняваше. Но поне две неща бяха сигурни — че там се бе научил на дисциплина, а и владееше оръжията, много по-добре, отколкото кой да е друг в Сливенската чета. Чувството си за дисциплина Георги Тихов прояви още с безпрекословното си подчинение на решението да се обяви въстанието, макар в себе си да не се съгласяваше с него; не защото се страхуваше от смъртта — всъщност той бе дошъл тук именно за да умре за свободата, — а понеже с хладен разум преценяваше недостатъчната подготовка, пораженското дело на Димитър Топалов и направо смешния брой на въстаниците.
Тъй или иначе Георги Тихов не даде повече глас на своите чувства и съмнения. Заедно с другите десетмина извървя улиците на сънния Сливен от дома на Кутьо Ганчеви до бахчата на Неновия баща, там изровиха сандъците с униформите и оръжията, преоблякоха се, после удариха през места, които Георги вече знаеше — Урум тарла, Къшленските лозя, Гюн-гьормез и на разсъмване бяха вече в прегръдките на другарите си, които ги чакаха под Куш-бунар. Радостта беше неописуема, а тя се удвои по-късно през деня, когато Стефан Серткостов доведе половин дузина ямболци начело с Георги Дражев, всичките с превъзходно оръжие. Четата вече им се струваше бая̀ военна сила, цели тридесет и един човека — дванадесет сливенци, хванали „кривото хоро“ преди месец, още толкова, излезли под знамето на Драгостинов, шестима ямболлии и един балканджия, проявил нетърпение да ги посрещне още на Куш-бунар — Дели Ради от Нейково330. А се чакаха и подкрепления. В последния момент Коста Тотюв, Курти Стоянов, Дянко Цоцков, Георги Гиндев и Добри Пехливанов бяха обещали да изведат от Сливен и селата още поне сто и петдесет юнака, също и Георги Дражев гарантираше, че само до два-три дни втора чета, по-голяма от началната, ще излезе и от Ямбол… Оживлението бе всеобщо, единствено Стоил недоволствуваше; той навярно правеше сравнение между новодошлите и своите изпитани другари Йовчо, Кара Георги, Рангел и другите, които сега шетаха в Батовската гора край Варна, та мърмореше укорно: „За какво сте ми довели тези деца? С тях какво ще направя? Ами че те ей до отсреща като отидат и ще се подбият и уморят — да ги носим ли тогаз? А като ни погнат потерите, себе си ли да браним или тях?“ Стигна се дори до там, че той събра младоците и без да ги обижда, но твърде настойчиво ги прикани да се върнат, дорде е време. Те обаче се разплакаха, някои паднаха и на колене: „Молим те, бай Стоиле, нека вървим с дружината!“ Жертвоготовността им го трогна, та той склони да ги остави, но помоли Георги Тихов да ги запознае с „Аз, Буки, Веди…“ на военното дело. Георги прие задачата си като заповед на началник и още същия ден започна да учи младите на талим по руски образец… колкото от първите минути да разбере, че те наистина и хабер нямаха от воюване. По-късно се присъединиха и другите, по-опитните; за това настоя Дели Ради: „Бездействието и леността са враг на всяка жива твар, а най-паче на една войска — настояваше той. — По-добре да повтаряме вече познатото, отколкото да пропиляваме дните си в безделие и приказки за жени.“ Така в подножието на Куш-бунар се създадоха две групи, които усилено се учеха на талим; по-неопитните ръководеше Георги Тихов, а поназнайващите повериха на Дели Ради — тъй или иначе той бе минал през школовката на белградските легии.
329
За да удовлетворим читателя с по-задълбочени интереси, може би следва да съобщим имената на тези, които на 3 май 1876 г. са обявили въстанието в Сливен (споменаваме родните места само на онези, които не са от Сливен): Иларион Драгостинов от Арбанаси, Георги Тихов Обретенов от Русе, Андон Кутев Ганчев, Петър Банов, Георги Колев Табанов от Кортен, Дели Петър Гендов от Кадъкьой (днес с. Съдиево, Сливенско), Цаню Александров Папанчев, Йордан Димитров Бояджиев, Ставри Ненчев, Стефан Шекерджиев и Йордан Бакърджиев. Справедливо е към тях да прибавим и Стефан Серткостов, който е отсъствувал само защото е бил пратен да изведе ямболската чета към Куш-бунар.
330
Малко отклонение от истината: в интерес на романа присъединяваме Дели Ради към четата още на Куш-бунар, докато всъщност той се е включил към нея няколко дни по-късно в родното си село Нейково.