И стана ден

331.

— Какво ще кажеш, Георге? — попита Иларион, докато петимата вървяха към четата, която ги очакваше в подножието на Куш-бунар.

Преди да отговори, Георги Тихов стрелна другаря си с поглед. Какво всъщност се криеше зад този кратък въпрос? Дали разочарованието и съмнението не бяха загризали сърцето на възторжения красавец, за когото уж не съществуваше по-голяма благодат от смъртта в името на Отечеството? Или питайки именно него, който само преди няколко дни бе говорил за въстанието като за безплодно самоубийство, той търсеше морална подкрепа да спре неизбежната салхана, преди да е паднала първата жертва.

Веднага разбра, че всичките му догадки са били напълно безпочвени — Иларион изглеждаше по-въодушевен, възбуден до екзалтация и по-готов да се принесе в жертва от когато и да било.

— Ще ти отговоря с твоите думи, Лолчо, както ти онзи ден ги рече на мъдрия старец Бяно Абаджи: че ние не тръгваме за победа, а за да направим с костите си пътя, по който утре ще мине свободата на България. Върви напред, брате, и знай, че аз винаги ще бъда само на крачка подир тебе.

Това беше последният по-отвлечен разговор между тях — нататък бе само действието.

Георги Тихов (това най прилягаше нему) строи четата с поглед към изток и това веднага подсказваше на всички, че ще последва свята клетва. Убеждението се засили, когато Стоил войвода развя пряпореца с лъва, а Иларион заповяда на юнаците да си свалят калпаците.

Апостолът излезе пред редицата и издигна глас:

— Вярна дружина! Изберете си достоен да носи това знаме?

Някой — тъй и не се разбра кой, но като че ли беше от ямболлии — пръв подхвърли името на най-личния от четниците: Стефан Серткостов. Само след секунда името бе повторено от още тридесет мъжки гърла. Иларион Драгостинов направи знак на Стефан да излезе напред, подаде му знамето, но докато още четирите ръце бяха върху дръжката, с висок глас му заръча:

— Стефане, дружината те одобри за знаменосец, като вярва, че няма да посрамиш избора им. В твоите ръце поверяват заедно със знамето и народната чест, и гордост; да ги опазиш непочернени и да ти са по-скъпи от живота ти. Поеми го и свържи душата си с него. Ако умреш, само тогаз да се разделиш от него!

Стефан Серткостов, просълзен, целуна тежката коприна на знамето, после го издигна високо над главата си. Целият се тресеше от вълнение, само ръката му, която държеше знамето, не потрепваше.

Както стоеше до него, Иларион се обърна пак към редицата:

— Вярна дружино! Ние се заклеваме в името на Отечеството си и в името на вярата си, че всички ще пролеем кръвта си за свободата на милото ни Отечество, за да отървем братята си, които гледат към нас. От нас очакват да умием поруганото име и честта на нашия народ. Земята да не приеме оногова, който стане изменник на тази клетва. Ние не принадлежим вече на нази си и не отиваме на печалба, но да мрем. Пазете това знаме да не падне в ръцете на неверника, защото ще стане за хула и поругание. От днес нататък ние ставаме волни жертви на народа си. Да вървим напред и Бог да ни е на помощ!

Още не бяха се опомнили от жарките думи на речта му, когато той измъкна сабята си. Сякаш по предварителна уговорка Стоил войвода от своя страна издигна вярната си кринка332 и те кръстосаха двете оръжия във въздуха. Пръв Георги Тихов премина под сабята и пушката, прекръсти се благоговейно и целуна знамето; един по един момците от дружината последваха примера му и, разхълцани от умиление, се връщаха на предишните си места.

Когато церемонията по клетвата завърши, пред редицата се изправи и Стоил войвода. Нему идеха малко чужди огнените призивни слова, но затова пък беше по-практичен по природа, та речта му бе по-скоро поредица от полезни напътствия, отколкото повик за славна смърт. Той им напомни, че повечето за пръв път ще влизат в бой и трябва да знаят, че от перчене пред турските куршуми файда няма: щом се сближат с турците, всеки да потърси укритие зад дърво, камък или могила. При настъпване да стрелят лежешком и да прибягват от едно място на друго; при отстъпление („и това бива във война“) след всеки изстрел да отскачат за прикритие зад друго дърво, зер пламъкът вече ще ги е издал къде са. Напъти ги също как да следят заповедите му и завърши приблизително така:

331

В интерес на романа — за да проследим цялата линия на големите българи от Градец Руско чорбаджи — даскал Димитър Русков — Руско Димитров, бъдещия „железен генерал“ Радко Димитриев — тук приемаме, че действително Руско Димитров е бил секретар на комитета в Котел и определен за началник (войвода) на котленската чета, макар да имаме дълбоки съмнения в това. Все пак дължим да съобщим на читателя, че мнимата или истинска роля на Руско, както се казва, не я изсмукваме из пръстите си. Още Хр. В. Димитров. Село Градец…, стр. 161–163, вероятно воден от местен патриотизъм, приписва на 16-годишния (!) Руско да е бил секретар на Котленския комитет и задачата именно той да поведе четата, щом пристигне за това знак от Стоил. Може би преписвайки от Христо Димитров без извършване на лична проверка биографът на Руско Иван Дренски в: Генерал Радко Димитриев, С., ДВИ, стр. 9–10 повтаря същите, че и други грешки на Димитров например тази, че председател на комитета в Котел е бил учителят Иван Манев, докато всъщност доколкото там изобщо е имало комитет, начело на него е бил все още поп Янко — иконом Иван п. Николов.). В желанието си да увеличи ореола около главата на младия Руско, Дренски стига даже да съобщи неистини, а несъзнателно и да изпадне в противоречие със самия себе си. Така на стр. 10 той пише: „Котленската чета, в състава на която е и Радко Димитриев, излиза навреме на определеното място“ — което всъщност би трябвало да означава, че въстанието там е избухнало поне дотолкова, колкото в Сливен: четата е излязла. А съвсем малко по-нататък пак той казва: „Това (б.а. — вестта за разбиването на Стоиловата чета) осуетява обявяването на въстанието в Котел.“ Приблизително същите грешки допуща Иван Дренски и в очерка си: Радко Димитриев. Бележити българи, т. ІV, С., ДВИ, 1971, стр. 587. Допущам, че преписвайки „на юнашка вяра“ от първите двама, грешката се повтаря и от научния сътрудник Илия Илиев. Легендарен пълководец, в-к Работническо дело, 14.11.1987: „Едва 17-годишен (б.а. — Руско Димитров, който още не е променил името си на Радко Димитриев) е вече секретар на Котленския революционен комитет и взема дейно участие в подготовката на Априлското въстание.“ Истината е, че през епохата за някаква революционна дейност на Руско Димитров (Радко Димитриев) в Котел изобщо не се споменава — нито в документи, нито дори в устни предания. Също така не само въстанието в Котел не е избухнало, но и никаква чета не „излиза навреме на определеното място“. Благодарение на поп Гено (протоиерей Георги Бърдаров) от Котел, на когото отново изказваме благодарност, авторът притежава фотокопие от саморъчна приписка на поп Янко, в която се обясняват събитията в Котел от м. май 1876 г. Тъй като приписката е дълга и подробна, тук ще цитираме само най-същественото от нея: „На 1876 майе 7 в петък доде писмо от Жерона до конакът, което казваше защото бунтовници в Нейково дигнали байрак, до вечерта са научихми и, като зели от Нейково 25 хора с тях си, земат и от Жерона… (б.а. — цифрата неясна) с намерение на утрото в събота да додат в Котел, но през нощта такъв дъжд и сняг дебел, щото от фортуна не можиха хората в черква да додат (а не бунтовници да слязат).“ Както се вижда, председателят на комитета в Котел изобщо не споменава за съществуването на котленска чета (само са научили за намерението на Стоил да дойде в градеца), още по-малко — че „четата излиза навреме на определеното място“. Въпреки всичко това по съображението, което изтъкнахме в началото на тази бележка, ние приехме съзнателно греха на Хр. Димитров, Дренски и Илиев и също въведохме Руско в списъка на дейците от Априлското въстание.

332

По-правилно: крънка — нарезна пушка образец 1869 г., създадена от чешкия оръжеен майстор Крънка, но произвеждана в Русия.