— Ако някой падне или се рани, да не се уплашвате, нито окото ви да мигне. Рани ли се някой, викайте да вземете мехлем да си вържете раната и колкото ви боли, по-люто се хвърляйте върху онези, които идат отгоре ни — тогаз и раната по̀ не боли. От някое място биля месо да се откъсне, считайте го, като че от дрехата ви се къса парцал. Болежката колкото не я окайваш, толкоз по̀ не боли. Глас да не се чува да викате другарите си, ами като вълци да душите дирята. И не се разделяйте и не се загубвайте. Все като рой подир знамето да пристъпвате!
— А сега — гответе се за път! — нареди Иларион, когато той свърши.
Не мина много и потеглиха. Начело крачеше Дели Ради, който ги водеше по най-преките планински пътища към Нейково. След него беше Стефан Серткостов с развятото знаме в ръце. После, проточена по един, се нижеше дружината — по-опитните отпред, новаците — по-назад. От лявата страна на колоната вървеше Иларион Драгостинов, от дясната — Стоил войвода.
Сливенци тръгваха да воюват и мрат за свободата си.333
2.
Като пееше с всички сили „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ дружината под строй влезе в Нейково. Дели Ради не ги бе измамил, когато ги бе уверявал в готовността на нейковчани — от всички улици към тях се юрнаха младежи, кой с каквото оръжие бе успял да докопа. Наизлязоха също старци, жени и девойки и пред стъпките на юнаците заваляха китки от здравец, чемшир и пролетни цветя, от прозорците на къщите се провесиха шарени черги. А дружината, сякаш приучена на подобни посрещания, удряше крак в такт с песента, не се оставяше да се разпилее по отворените с гостолюбие порти и с песен и бодра стъпка вървеше към главния мегдан. Пък пред всички Дели Ради сякаш не ходеше, а хвъркаше на педя-две над земята.
Изобщо то бе истински празник, същински Великден. Поне Нейково не помнеше велик ден като днешния!…
Пред църквата четниците спряха в редица — по-стройна и по-изпъчена от всеки друг път. Поп Никола, развълнуван не по-малко от кой да е друг нейковчанин, ги прикани да си оставят пушките и да влязат в храма.
— Не! — отговори му Стоил войвода. — Българският юнак не се дели от пушката си, дядо попе. И щом не е редно да се влезе в черква с пушка, тогаз не ние при тебе, а ти ще дойдеш при нас. — И пошушна глумливо: — Пък за всеки случай в олтара си припомни какво се чете на оръжейната молитва… Зер нали за това сме дошли…
Поп Никола надяна епатрахила и излезе на мегдана при момците.334 Видът на тази възродена българска войска (особено на онези юнаци, които бяха във въстаническа униформа), развятото знаме със златошития лъв, пиринчените лъвчета и орловите пера на калпаците, пушките с китки на цевите и лъскавите саби на пояса на някои от въстаниците направиха такова поразително впечатление на свещеника, че той не се задоволи да прочете „оръжейна“ или каква да е молитва, а изкара цял молебен, по-пищен и от Богоявленския… А след него се повтори церемонията по заклеването на новите войници — преминаването под кръстосаните във въздуха пушка и сабя и докосването с устни до зелената свила на знамето. Поп Никола настоя и той да изпълни обряда на клетвата заедно с другите въстаници от Нейково. Но преди да целуне знамето, благослови го не три, а тридесет пъти с кръстен знак…335
Едва премина това символично включване на свещеника към четата, когато случаят пожела момчетата за пръв път да се проявят на дело. Започна се с вика на едного от редицата:
— Ей там един гъжвалия!… Следи ни!… Шпионин!…
Проследиха показалеца му. И наистина в края на един от сокаците надничаше някакъв турчин — нито приближаваше, нито бягаше. За момент настана суетня, от която пръв излезе най-опитният: Стоил войвода.
— Веднага подир него! — заповяда. — И го искам жив. Да се стреля само ако се види в ръката му пищов или калъч!…
Четниците се втурнаха с пъргавината на зайци и след минута доведоха турчина. Беше прехвърлил средните години човек и се тресеше от такъв неистов страх, че зъбите му чаткаха като конски подкови по калдъръм.
333
С изключение на подробностите цялата глава е автентична; речите на Иларион Драгостинов и Стоил войвода са езиково съвсем леко осъвременени.
334
Съществува известно противоречие, което на нас не ни се струва съществено: дали обрядът на „оръжейната молитва“ е извършен в или пред храма. Според някои източници (Д. Кукумявков, цит. съч. стр. 129, Д. Костов, цит. съч. стр. 73 и др.) поп Никола е извършил богослужението в храма, а според други (Д. Константинов. Жеравна, стр. 263, д-р Табаков, т. ІІ, стр. 275 и др. на площада в присъствието и на други селяни.
335
Поп Никола е епизодичен герой в нашия роман, но си заслужава да разкажем по какъв начин е заплатил той своя ентусиазъм при даването на благослов на оръжието и знамето на въстаниците. В Нейково по предание се говори, че той е бил наказан със смърт от турците. Това не отговаря на истината. Действително ролята му в събитията не е останала тайна за властта и след разгрома на въстанието свещеникът е бил съден в Сливен, като му е била искана смъртна присъда. Защитното му слово е било колкото кратко, толкова и странно: „Че нали каквото им четох (б.а. — на въстаниците), такова и намериха.“ Объркани от този нищо не значещ аргумент, съдиите се почудили какво да го правят, пък като не измислили друг изход, оправдали го. (Срв. Табаков, т. ІІ, стр. 275, бележка под черта.) Поп Никола се прибрал в Нейково, продължил да служи като свещеник и след години, по думите на поп Гено от Котел, „умрял от себе си“.