— Ще го съдим и ще го осъдим по закона на революцията — каза Иларион Драгостинов. — Но първом ще разберем кой е и защо ни е следил.
В този момент към него приближи един от нейковците, представи се като Дели Еньо и доверително му прошепна, че този бил Ислям, едничкият турчин в цяло Нейково — разбран, скромен и фукара човек. А друг от нейковчани — Андон Велков — допълни хлевоусто характеристиката:
— Беден, но честен, или честен, но беден — както пожелаеш, тъй го определи, твоя милост.
Бистрият поглед на Иларион обходи струпания народ:
— Вярно ли е това за Ислям?
Едно дружно „Ей Богу, вярно е, войводо!“ бе общият отговор.
— Тогаз върви си по мирно и читаво, човече — рече Иларион и дори потупа турчина по рамото. — Ние сме тръгнали не да колим наред представителите на вашата вяра, а да донесем справедливост на всички… включително на „бедните, но честни“ измежду турците. Върви! И ето, вземи това!… — Той му подхвърли една сребърна монета.
Турчинът я улови във въздуха със завидна сръчност и не чака втора покана, а изчезна надолу по сокака.
Когато се поуспокоиха подир тази неочаквана сцена, въстаниците се преустроиха по двама и с пушки на рамо и с „Не щеме ний богатство…“ на уста се отправиха към Жеравна. Иларион и войводата сториха икрам на Дели Ради, та и сега го оставиха да върви на най-личното място — пред знамето. Едва бяха направили първите крачки, когато някой от селяните подвикна на Ради Мухтаров:
— Ти пък къде тръгваш с момчетата в тези размирни времена? Кой ще ти гледа децата?
Дели Ради можеше и да отмине зевзешката приказка, но вместо това той извърна към шегобиеца широкото си и ъглесто лице с извитите покрай устата мустаци и отвърна със своя глас, който наподобяваше трошене на камъни:
— Не мислете за моите деца. Кълна се в Опашатия, за тях от Русия брашно ще дойде!…336
Онези, които чуха разменените думи, прихнаха в смях — и селяни, и четници. Чу ги и Андон Кутев, но той за разлика от останалите не се засмя — в момента други горчиви мисли пъплеха като мравки в съзнанието му: „И каква излезе тя, Боже мой? Срам и позор за нашия Сливен!… Уж град на хайдути и войводи, на Панайот Хитов и на Хаджията, пък на̀: — на бунт се вдигнахме само две дузини войскари, докато от Нейково, нищо и никакво село, цели тридесет души!…“ Но това си бяха комай само негови терзания — всички останали се опиваха от възторга си и от още непреминалото вълнение на преживяното в Нейково. Между тях бяха също и апостолите. Иларион Драгостинов приближи до Георги Тихов и го смушка с лакът:
— Що ще речеш, а? Ами че то ако върви все така, ние до една неделя ще станем господари на цяла Стара планина от Хаинбоаз337 чак до Анхиало338 на морето!…
Засмян до уши, Георги му отговори шеговито:
— Плюй три пъти през рамо, Лолчо. Помагало, казват, против уроки…
Иларион го послуша и плю през рамо. Но беше закъснял със заклинанието — тогава те още не знаеха, ала всъщност този беше последният път, когато съдбата им даде повод за радост и въодушевление.
3.
Събуди се от необичаен шум. Руско Жейнов се опита да го определи, но не успя — освен веднъж, когато бе станал пожар у хаджи Славчови, подобна тупурдия не бе чувал. Тихичко се измъкна от одъра и отвори прозореца. Заедно с хладния планински въздух в стаята нахлу и звук от неистово токане на клепало, примесено с крясъци до Бога на поп Тодор:
— Ставайте, жеравненциии!… Идат, идааат!… Ставайте!…
Руско разбра: четата на Стоил войвода, за която в последните дни само се шепнеше от уста на уста, приближаваше Жеравна, и поп Тодор, научил преди другите от един подранил към къра селянин, бе изтичал на прябош339 до църквата „Свети Никола“, за да вдигне с викове и клепало жеравненци.
Младият човек раздруса Стефан, братовчеда, който още сладко спеше:
— Ставай!… Чуваш ли, ставай!… Великото дело започва…
Стефан още надяваше дрехите си, когато някъде в далечината се чуха изстрели. Веднага след тях се затръшкаха кепенци, с трясък се заблъскаха порти. Сега двамата младежи още се чудеха как да тълкуват тези шумове, но после им разказаха. Селянинът предупредил за приближаващата чета не само свещеника, но и турците. При тази вест субашата Али Чауш вдигнал няколкото заптиета, които имаше под заповедите си, и излязъл срещу бунтовниците, но те, Стоиловите момчета, като хвърлили няколко пушки насреща им и турците се разбягали в такъв страх, че се събрали отново чак след три дни. А чорбаджиите, които вярно разтълкували и ударите на клепалото, и гърмежите на пушките, побързали да залостят портите и да спуснат кепенците.