И стана така, че когато четата влезе в селото и се установи на главния мегдан, дето му викаха „Харманя“, от цялата богата и многолюдна Жеравна излязоха да ги посрещнат само трима души: поп Тодор със сребърен кръст в ръка и двама полуоблечени момци с пушки в ръце — Стефан Сливенчето и Руско Жейнов… Останалото село се спотайваше зад високите дувари или в мрака на собите със спуснатите кепенци — ще речеш чума е минала от тук и е обезлюдила до крак Жеравна!
Както подтичваше около въстаниците или със завист следеше великана със знамето в ръце, Руско в същото време лесно разбра, че всъщност онзи, който командуваше четата, бе един страшен мъж с гъста четина по цялото лице, към когото всички се обръщаха с почтителното „войводо“; за него не бе трудно да се досети, че именно този ще да е прочутият Стоил войвода — плашило за турците и гордост, и упование за българите. Но не Стоил, а друг от четата в един миг плени погледа и душата на Руско — бе висок и тънък млад мъж в сукнена униформа, очевидно по-добра и по-скъпа от останалите, с разресани бакенбарди и със сини, пълни със слънчева светлина очи. Руско подръпна едного от въстаниците и го попита.
— Как да не го знаеш! — беше отговорът. — Ами че този е Иларион Драгостинов, главният апостол на въстанието…
Думите за „главния апостол“ не направиха кой знае какво впечатление на Руско — очарован, за пръв път срещнал мъж с такова физическо съвършенство (после щеше да разбере, че и духовното не отстъпваше на физическото), той просто се влюби в Иларион и от този миг нататък главната грижа на живота му стана да се превърне в нещо като негова сянка — да отгатва желанията му, преди да са изречени, да му угажда, с каквото може, да се грижи за храната и водата му, да го пази според силите си от опасностите.
А междувременно Стоил наистина бе хванал всичко в ръцете си. Студеното посрещане на жеравненци сякаш не го изненада — той отколе не хранеше особено уважение към това село на чорбаджии. Нареди да побият знамето посред „Харманя“, а после, воден от поп Тодор, с няколко момчета обходи къщите на по-личните чорбаджии и с подкани, но повече със заплахи и смушквания в ребрата ги отведе на мегдана. Така се събраха хаджи Божил Глуханека, хаджи Драган, хаджи Георги и още неколцина от „голямото доброутро“. Без да хаби много-много време за кандърми и съждения, войводата свъсено ги попита къде и колко момчета има тук, за да бъдат присъединени към четата. Разтреперани като от блатна треска340, те я удариха на клетви, като навремени забравяха, че са пред началника на българска, а не на турска войска, та измешваха двата езика: „Валлахи-билляхи“341, господине, млад човек в селото няма, всички са чобани по къшлите на Добруджата, тук сме все вехти старци и прочие, и прочие. Стоил не се поддаде нито на ориенталското многословие, нито на евтините лъжи. Той заповяда на момчетата си „да теглят огъня“ на конака, а когато първите пламъци наистина лизнаха основите на дървеното здание, простичко каза на чорбаджиите, че ако тутакси не го заведат в къщите, където има момци за войската, огънят ще порази и техните, на чорбаджиите, богати домове. Тази наглед недодялана и коравосърдечна тактика даде плод и само след час двадесетина младежи (мнозина от тях бяха същите, които се бяха прозявали, когато Стефан им четеше прокламацията или с разпалени думи им рисуваше утрешната свобода, повече порив имаше предимно в онези като Симеон поп Тодоров и Вендю Цонков, които и тогава ако не се чак разпалваха, поне не оставаха от безразличните) се събраха на „Харманя“, като още навличаха салтамарки или стягаха навуща. Когато се приготвиха и строиха, поп Тодор ги закле по правилата на християнската вяра342, а Васил Желчов, четник от Сливен, стри в шепата си малко барут и даде на всеки от новите да помирише — така според него той ги приобщаваше към дружината не по догмата на канона, а чрез святото оръжие. Като мина и това, четата изпя две бунтовни песни, после със знамето начело пое на север — както вече знаем, планът беше да се превземе и Котел и там да се установи привременното правителство на Втори революционен окръг.