Никога не се разбра дали някой от четата се досети какво последва в Жеравна, щом последните войскари — дружината вече наброяваше над седемдесет души! — се закриха по Власов път. Навярно не, понеже иначе можеше да се предполага, че предвидливият Стоил щеше да се погрижи да метне въжето на неколцина чорбаджии. Но като не стори това, чорбаджиите се събраха, описаха цялата преживелица в подробно писмо и по сливналията Петър хаджи Стефанов, който се бе случил там по време на паметното събитие, го проводиха веднага до общината в Сливен.
Не минаха много път и всички — дори този опитен в хайдушкото ходене човек Стоил войвода — се увериха, че до вечерта не могат да стигнат до Котел. Нощният преход от Нейково, вълненията и шетнята в Жеравна си казваха думата, та краката на войскарите сякаш бяха палети с олово. Спряха на почивка при Ветрила, разставиха постове във всички посоки, на другите наредиха да обядват и да подремнат, а ръководителите на дружината се оттеглиха на съвет.
Нямаше повод за много умуване — настъпилата умора им подсказваше, че трябва да се откажат от първоначалния план всички вкупом да обиколят селата за попълване на дружината. И възприеха нов — да проводят куриери до Градец, Катунище, Котел и Медвен със заповед „лизнатите“ тозчас да образуват чети и с оръжие и храна да се отправят към Разбойна. За по-нататък Георги Тихов (нали бе учил стратегия!) предлагаше така: от две или три страни да ударят с изненада Котел, да разпердушинят конака и, овладели селото, и набавили допълнително оръжие, да изградят две укрепления в двата главни прохода — на юг към Градец и Мокрен, за да преградят пътя на войските, които следваше да се очакват откъм Тракия, и на север в теснините към Читак343, за да спрат другите откъм Осман пазар344. Той още обясняваше плана си, когато забеляза, че Стоил не го слуша, и това го засегна:
— Какво? Ти май пет пари не даваш за думите ми, а?
— Не, слушам те най-точно — отговори войводата с неговия глас като на тепавица. — Но слушам и ей тези гракове.
Заслушаха се заедно с него. Стоил загрижено поклати глава:
— Кълвач — каза. — Пее ли така кълвачът, на промяна на времето е. Ама хайде да не умуваме, а да решаваме. Пък за времето — каквото Бог даде. В Божите работи няма как да се набъркаме.
— Аз приемам плана на Георги — каза Иларион Драгостинов. — Или поне по-умен от него не мога да дам.
Георги Дражев и Дели Ради, които, без да вземаха някаква официална длъжност в ръководството на дружината, участвуваха в него заради опита и влиянието си, се съгласиха с главния апостол. Така и постъпиха — пратиха вестоносци по селата, пък иначе последваха примера на другите от дружината, похапнаха и налягаха кой гдето свари. С изключение на Стоил: като продължаваше да се придържа към старите си хайдушки навици; той никога не спеше с другите, а си намираше скрито кътче, което не съобщаваше никому.
На дружината не провървя в почивката — следобед заваля дъжд, който до смрачаване се превърна в тежка лапавица. А нали бяха на открито, не смееха да палят огньове, та момчетата, двама по двама, лягаха допрени гръб о гръб да се топлят или по-право — да зъзнат заедно. Като минаваше да ги нагледа, Иларион дочу, когато един казваше с комична жалостивост:
— И като си помисля само, че преди точно една година бях на „Хранипо̀ле“…345 Бях по тънка кошуля и все ми беше горещо. Пък ядене, ядене…
По здрач излезе леден вятър — сякаш държан заключен някъде от Голям Сечко нарочно за този ден, — пресече лапавицата и заваля такъв сняг, гъст и на едри парцали, какъвто от години не бе виждан по тези места. На всички стана ясно, че тук, на голата Ветрила, бяха осъдени на вкочанясване. Тогава Стоил заповяда дружината да се спусне в ниското — към къшлите около Руен кладенец. Също и тук валеше сняг колкото искаш, но поне беше закътано, та можеше да се пали огън. Поразчистиха снега — само за два часа бе станал повече от една педя дебел! — и накладаха не един, а седем огъня. Сушаха се около тях, търсеха завет в къшлата на Паруш Дойнов, но как да се опазиш от този дяволски студ, дошъл така по никое време? Играха „на бъз“, на „прескочи кобила“, но само се запотиха и тогава студът започна да се усеща като ледени шишове… Несгода! Несгода и половина!
На всичко отгоре дойде и глад. Вулиите отдавна бяха празни: „вятърът се шири в тях“, мрачно се шегуваха момчетата. Изчакаха почти до сутринта с надежда, че ако дойдат четите от Котел и селата, навярно няма да са с празни ръце. Но часовете се търкаляха мъчително бавно един след друг, а никаква помощ отнийде не се появяваше. Към полунощ някои вече стенеха от глад, други безмълвно притискаха празните си стомаси с ръце, трети събаряха натрупания по шубраците сняг, късаха зелените листа и ги дъвчеха.
345
Обичаят „Хранипо̀ле“ се спазва и днес — винаги на 7 май. На този ден сливенци отиват на острова при „Лъджите“ (Минералните бани) и там на самия остров на река Тунджа (местността „Адата“) се прави обща гощавка, веселби и т.н. Авторът направи усилия да открие произхода и смисъла на този местен празник, но не успя.