— Аз пък поръчителствувам за самия бай Васил — обади се Дели Ради, нейковчанинът; имаше дрезгав и сух глас, сякаш тракаха несмазани чаркове. — Че аз не само съм го чувал, ами съм го виждал и на дело. В легиите Левски като истински български лев летеше напред и предвождаше възкръсналата наша войска.
— Говорете, говорете, господине! — разнесе се от всички страни. — Приберете си правомощието и направо ни кажете ще огрее ли слънцето и за нас!…
Левски пак така старателно прибра хартийката с подписа на Иван Касабов и печата, после един по един огледа събраните мъже.
— Страх ме е, че на хора като сливналии трудно ще говоря за робство и свобода, но… Какво пък, нека да започнем от онова, за което всички сме единогласни. Днешният век е век на свободата и равноправието на всички народности. Днес всеки притеснен и потиснат, всеки, комуто тежат робските синджири на врата и който носи жалостното и срамно име роб, е напънал всичките си сили — и нравствени, и физически — и търси случай да отърси от себе си по какъвто и начин да би било робското тегло… (Всеки) иска да живее свободно и да се наслаждава на Божията природа, (всеки) иска да бъде човек. Роби сме и ние, българите. В нашата татковина върлуват турски разбойници и еничари и нашите долини ечат от робски въздишки и охкания. Но и ние търсим случай да разкъсаме робските вериги, да изгоним от земята си турските кеседжии, да подигнем и изградим храма на правата свобода и да дадем всекиму своето.
— Свята истина е в тези думи — тихо и с неподправено вълнение произнесе Димитър Топалов.
— Но те не са новост за нас — каза Михаил Икономов. — От Индже Стоян до Хаджи Димитър сливналията все се бори за същото — да разкъса робските вериги и да изгради храма на свободата.
— Чини ми се, че така е не само със сливналии — някак несмело се обади и Стоил от Инджекьой; тъй или иначе той се смяташе чужд сред тези хора, при това граждани. — Със стадата аз съм скитал от Бялото море на юг до Тулча на север. Ако не броим нерязаните турци — той очевидно говореше за чорбаджиите-изедници, — комай не видях българин, който да не дава мило и драго за сладката ни свобода…
Старият човек се извърна по посока на гласа. И едва сега проумя защо край портата не бе видял нищо от госта — цялото лице на Стоил бе не брадясало, а покрито с гъста четина, която нагоре почти се сливаше с рунтавите вежди, на всичко отгоре бе „украсено“ и от такива мустаци, дето можеха да делят мегдан и с Панайот-Хитовите, и както бяха разрошени, за малко не закриваха и целия месест нос. Прибави ли се към това и хищният поглед на очите, физиономията на овчаря беше направо страшна — „Да не го срещнеш нощно време“, помисли си на това място Бяно.
Още си говореше това, когато вниманието му бе привлечено от друго. Съвсем неочаквано за него в разговора се намеси и синът му Боян — едновременно да продължи думите и да възрази на Стоил:
— Абе уж дава мило и драго, пък дойде ли време да се мре, тогаз колкото искаш причини за възгещисване. В лято шейсет и седмо колцина се наредиха под байрака на Панайот войвода? А лани отиде ли поне един да умре с Хаджията и Караджата?
Левски едва доловимо помръдна, но то беше достатъчно, за да събере вниманието в себе си.
— Щом думата е за четите, нека да си кажа и аз моето, аратлик.
„За втори път пак «аратлик» — помисли Бяно. — Туй ще да е любимо слово на Василя…“47 Докато си казваше това, бе изпуснал част от по-нататъшните думи на Левски:
— … защо в 67 и 68-мо не взеха българите участие с четите? Ето че те си остават глупави на това питане, а българите направиха много хубаво, че не се измамиха подир четите. Обязаността беше не да бунтуват народа, но да свикват от градовете и селата умни хора и да им показват как трябва да се приготвят, че като им се даде знак за революция — да бъдат всички готови… Българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, в ръцете на които стои българската свобода. Пък тогава нека си отсвирюва48 България чак до един век още.
47
Че думата „аратлик“ — буквално „приятел“, „приятелю“, „приятели“ — действително е била привично обръщение на Левски, срв. Михаил Греков. Спомени. С., ОФ, 1971, стр. 166.