Като се срамуваше от неумението си, тази нощ Стефан се бе поотдалечил от огъня за поредната си схватка с навущата. С десния крак се справи криво-ляво добре, но левият тъй и не се поддаваше на овързване — или вълненият плат на навущата се скупчваше като буца при пръстите, или петата ще остане почти гола, или вървите…
Още се бореше с навущата, когато до ушите му достигна приглушена, ала люта препирня. Стефан промуши глава иззад снежния калпак на близкия храст и надзърна. Пред очите на Иларион и Тихов там, до крайния от седемте огъня, Стоил бе спипал с две ръце за яката Дели Ради и го гълчеше полугласно, но без да пести острите като бръснач нападки:
— Предатели сте вие, жеравненци и нейковци. За едните този пусти сняг бе дар Божи, та се измъкнаха от дружината като пръдня из гащи. А твоите нейковци уж отидоха за хляб, пък останаха до фустите на майките си и на топло край баджите.
— Трябва да им се е случило нещо — оправдаваше се Ради Мухтаров. — Познавам ги до един, не са таквиз момчета.
— Случило, случило… Какво аджеба може да им се е случило?
— Знам ли? Ама този сняг до пояс малка пречка ли ти се види?…
Стоил не го пусна, а го тласна така, че възрастният мъж се отъркаля в снега. После нареди на Драгостинов и Тихов:
— Вдигнете дружината. До четвърт час тръгваме. — И натърти: — Към Нейково тръгваме. Ще изловя предателите и ще ги избеся на мегдана пред черквата — точно там, където даваха войнишка клетва. Нека е за назидание на онзи, комуто скимне да предателствува!
Стефан забеляза погледа, който Иларион и Георги Тихов си размениха. В него имаше много неща, които устата премълчаваше. Говореше той например, че един командир има по-важна работа, отколкото да мъсти на този или онзи, независимо с вина или без вина. И още: това отправяне към Нейково променяше самия план на въстанието. Ако щеш — и простия разум: трябваше да ударят към другите села, за да наберат войници, а не да бесят неколцина виновници. И преди всичко — да търсят хляб.
Такива и много други неизречени укори и несъгласия прочете Стефан. Сигурно имаше още, но не му стигна времето за тях — вече около къшлата на Паруш Дойнов се сипеха заповеди и цареше шетня като пред поход. За да не изостане от дружината, момъкът върза надве-натри навущата, които толкова му се съпротивляваха (по-късно той много, много щеше да съжалява за тази си небрежност!) и заедно с другите застана в редицата за поход. По заповед на войводата загасиха огньовете и потеглиха.
Поход ли? Никакъв поход не беше това, а цяло чистилище. Стоил, който, като най-як, бе излязъл начело да прави пъртина, още след половин час се усети плувнал в пот и задъхан като дунавски вапор. Какво чудо беше това, Боже мой? Зелени дървета, отрупани не с пло̀ден цвят, а с мокър и лепкав сняг, пък на земята под тях — преспа подир преспа… Как да не ти излезе душата по такъв път?
Крачиха, каквото крачиха, а на развиделяване от голия баир на Вятърница видяха пред себе си голямото и богато Нейково. Стоил вече приготвяше уста, за да раздели четата, та да ударят селото от две страни, когато зърна нещо, което го накара да се прихлупи по очи в поответия сняг на Вятърница — в окрайнината на Нейково се виждаха разпънати чадъри347 и сновяха хора в сините униформи и червените фесове на редовния низам.
— Предатели били нейковци, а? — произнесе до ухото му кречеталестият глас на Дели Ради. — Я виж какъв пръстен са свили агаларите около селото… Кълна се в Опашатия, те няма щиглец със зърно жито в клюна да пуснат, камо ли момчета със стотина хляба на гръб…
Говореше очевидната истина, разбира се. Но Стоил не беше човек, който да признае вина, още по малко — да поиска прошка за остра дума, или за несправедлива обида. Просто такъв му беше нравът. И като пропусна упрекът покрай себе си, той понечи да заповяда четата да се изтегли незабелязано наляво към дядо Парушевата къшла, когато откъм селото прозвучаха борозани и сините униформи се разшетаха като разбунен кошер — явно, също и войниците бяха забелязали приближилата чета.
Стоил беше човек без илюзии. Когато лежаха безгрижно под Куш-бунар и правеха кроежите за въстанието, беше много лесно да се реши: този проход ще се прегради, онази теснина ще се заварди, на еди-кое си място ще се вдигне табия… Сега обаче, когато под заповедите си я имаше, я нямаше петдесетина гладни и преуморени момчета, а насреща си — до триста души охранен и добре въоръжен аскер (той още не знаеше, че освен аскера се бе струпал и много башибозук, също и черкези на коне), нему хич и не мина през ума да се придържа към големите думи на разните предварителни планове, а се върна към старата, изпитана през вековете, хайдушка тактика: „Гонят ли те — беж!“ и „Бежанова майка не плаче, Стоянова плаче“. И затова без никакво умуване заповяда: четата да удари с всички сили към запад!…