— Стигнем ли Чатмата — казваше на всички войводата, — спасени сме!
Да, но лесно беше да се каже „четата да удари с всички сили“, ала какви сили имаше в чета, която от три дни гладуваше, пък и газеше сняг до над коленете!? На това отгоре и турците отсреща не се потриваха — редовна войска беше това, знаеше да изпълнява заповеди! — та без маене плъпнаха също на запад, за да отрежат пътя на бегълците. При това нито коремите им гуркаха от глад, нито олово беше налято в краката им… И стана така, че първото сражение се разви почти на открито — в безводната Тончова локва пред Кадън кория348.
Низамът започна стрелбата отдалече, но не особено точно — куршумите или сриваха снега от раззеленените редки дръвчета, или описваха причудливо преплетени линии по бялата пелена над земята.
— Не отвръщайте! — гръмотевично заповяда Стоил. — Нашите пушки няма да хвърлят до там. Закрийте се, кой зад каквото намери, и чакайте. Пък сетне — на месо!…
Викаше така Стоил и се мъчеше да влага в гласа си кураж и дързост, но сърцето му се бе изпълнило с едно чувство, което той отдавна бе забравил — жалост. Именно жал и мъка изпитваше войводата, защото знаеше: тези момчета, с такава възторженост тръгнали „за свобода или смърт юнашка“, бяха обречени. Да се биеха като Кралимарковци, те пак бяха осъдени на гибел — какво можеха да сторят със своите допотопни кремъклийки с вероятно вече навлажнени фишеци срещу модерните „шаспо“, „лефошета“ и „винчестери“349 на турците и срещу патроните им, които не се влияеха от времето и влагата? А броят на едните и на другите? В агитациите апостолите разправяха, че един българин се равнявал на десетмина гаджали, но тези насреща бяха обучена войска и дори да нямаха жертвоготовността и въодушевлението на въстаниците, на тяхна страна беше опитът, придобит от пруските, английските и френските офицери във войската на Абдул Азиза. Какво излизаше, дявол да го вземе? — Че щяха да се сбъднат думите на апостолите, които те си разменяха на четири очи: че повеждат народа не към победа, а на смърт. Но какво да каже той самият, Стоил, на чиято съвест щяха да тежат всички тези млади душѝ?
Докато едновременно премисляше тези неща, стреляше сам със своята кринка и ръководеше другите четници, войводата забеляза отляво едно тъмно петно, което бързо се придвижваше откъм северната страна на въстаниците. Замрежи очи с ръка и позна: беше черкезка конница — луда и в мир, пък в боя кръвожадна колкото сто глутници гладни вълци.
Стоил остави кринката на снега и сви шепи около устата:
— Слушай моята заповед — извика. — Тук оставаме за прикритие само аз, ти и ти. — „Ти и ти“ бяха Георги Тихов и Марин Димитров, залегнали зад надеждни укрития недалеч от него. — А ти, господин Иларионе, изтегли цялата останала чета нататък къде дърветата на Кадън кория. Ама никой да не обръща гръб на турчина, разбираш ли? Ще ги изтегляш с лице към низама: да хвърлят пушка и да изтичат назад… да хвърлят пушка и да изтичат назад… И все да залягват я зад дърво, я зад камък. Хайде!
— Ама… — започна Иларион Драгостинов, но войводата го сряза:
— Без „ама“, човече! Не видиш ли конницата ей там, вляво? Отрежат ли ни пътя, тук ще ни изтрепят до крак. Пък ако се докопаме до гората, там вече конник пет пари не чини. — И повтори: — Хайде!
Щом видя, че четата изпълнява заповедта му, тогава вдигна кринката, прицели се и дръпна спусъка. С удоволствие забеляза как един турчин със сърма по гърдите — трябва да беше забитин някакъв — се прегъна на две и пльосна по очи в снега. Съзря, че и Георги Тихов не се посрамваше — също и неговата бердана не биеше напразно. Не можеше да се каже същото за Марин — овлажнялата му пушка или не гръмваше, или да гръмнеше, изплюваше куршумите на няколко крачки.
Трябва да се бе зазяпал, защото един турчин се бе промъкнал отстрани и куршумът му удари бедрото на войводата. Раната не беше тежка, засегнато бе само месото, но за отмъщение Георги Тихов пръсна мозъка на стрелеца. Виж, по-лошо пострада Марин; него го раниха току до коляното и куршумът остана в крака. Стоил го научи как да извади куршума с върха на ножа си, а после, като се увери, че четата е вече в гъсталака на Кадън кория, заповяда и те тримата да се изтеглят, после веднага повика човека, който носеше илачите, за да намаже раната на Марин…
348
За пътя на четата на Стоил войвода и местата на нейните сражения съществуват много описания — все приблизително еднакви, но и различни в подробностите; авторът притежава почти десет, между които няма две, които да се покриват напълно. За да си състави лична представа и да се допита до местни хора, които пазят спомените и преданията от тези важни събития, авторът с помощта на вече неколкократно споменавания с благодарност нейковски кмет Стоян Христов Георгиев през май 1980 г. предприе пътуване и оглед по целия път на четата от Нейково до Демир капия; благодарение на Стоян Георгиев в състава на групата бяха и двамата братовчеди Андон Д. Митевски и Стоян Т. Митевски — единият авджия (ловец) с петдесетгодишна практика, вторият също толкова време малджия (иманяр), които не само познаваха всеки камък и всяка трънка, но и помнеха сведения „от първа ръка“ — разказани им някога от участници в четата. За съжаление сега и двамата са покойници. Събитията в романа сме предали според данните от тази сравнително кратка, но извънредно полезна „експедиция“. Нека читателят, който може би разполага с други сведения, не се смущава, ако тук или там срещне известно разминаване с литературните данни или с, тъй да се рече, възприетите за „официални“ описания.
349
Системи модерни за времето си огнестрелни оръжия западен образец. Шаспо е бойна иглена пушка, френска система, по името на конструктора си (Chassepot); лефоше, в изворите се среща още лафоше, че дори и лафуше, е неправилно изговаряната също френска система огнестрелни оръжия с револверен механизъм льофошьо (Lefaucheux) по името на конструктора; винчестер, изопачено произнасяно от уинчестър (Winchester) е била полуавтоматична пушка американско производство.