Вече трети час сражението не спираше. Конницата наистина остана да кръжи извън гората, но низамът връхлиташе като оси. Двете войски бяха толкова близо една до друга, че чуваха и заповедите, и псувните си. Само три пушки бяха равностойни на турските — Стоиловата, Георги-Тиховата и Иларионовата; всички останали или мълчаха, или издаваха звук като кучешки лай — дори и да слагаха сух и пресен барут на фаллите350, успехът — все този. Повече стреляха с револверите си, но и то беше май за парлама — оръжията, стара система, на такова разстояние не можеха да уцелят джамия, камо ли движещ се човек…
Приблизително по това време Руско забеляза, че Иларион Драгостинов действуваше съвсем непредпазливо; не се прикриваше, а стоеше прав и неподвижен до едно дърво и от там стреляше — истинска човешка мишена. Той извади револвера (беше го взел от ръката на един паднал другар) и като притичваше от дърво на дърво, стреляше срещу турците правеше го ачик и дръзко, та да привлече огъня им върху себе си. И успя: след всеки негов гърмеж турският огън така разтърсваше укритието му, че целият сняг от короната се изсипваше върху него. След третото или четвъртото гръмване той най-сетне приближи до боготворения човек, изтича лудешката последните петнадесетина крачки и с цялото си тяло се хвърли върху него, като го закри под себе си.
— Какво правите, господин Иларионе! — каза му укорно. — Стоите като нишан… Чудо е, дето не ви надупчиха досега…
— Благодаря ти, Руско — каза другият. — Не бях на себе си…
Не завърши. От мястото си видяха как Стоил изпусна пушката и се хвана за ръката. Но това не продължи дълго. Опитният войвода взе пак оръжието си и като прибягваше от дърво зад дърво, отиде към момчетата, разположени по-назад в гората. Тогава се разбра, че един турски куршум бе улучил големия пръст на ръката му; превърза се, но и с превръзката, и без нея, вече не можеше да си служи с оръжието. Ясно беше, че друг ще има в ръце тази хубава пушка. Руско изтича нататък, но закъсня — войводата я даде на Кондю Кавръков и му обясни как се зарежда тя и как се стреля с нея. Докато се връщаше пак напред, Руско зърна коленичил „братовчед“ си.
— Ударен ли си? — попита го загрижено.
— Не бе, Руско — отговори онзи. — Навущата ми не са в ред, та…
— Оправи ги как да е, джанъм. Като мине този пъкъл, аз ще ти ги вържа.
И продължи нататък към онзи, за когото с радост би дал живота си.
Кой знае защо, но по това време стрелбата намаля и подир малко почти напълно се прекрати. Някой подхвърли, че турците са спрели за своята йойле намазъ̀351 и това предположение като че не бе далеч от истината. Стоил не бе човекът, който да изпусне из ръцете си този подарък, и той използува затишието за прегрупиране на четата. Знамето, по-слабите момчета и онези, на които оръжието бе в най-лошо състояние, той отпрати далеч на запад; заповяда им да чакат чак към Кална Усоя и Демир капия, защото Дели Ради знаел там пещери, които „и сам Опашатият не може да открие“. А хората с по-добри пушки и с по-запазени сили изтегли на нови укрития — към Соук бунар и Харем бунар352 и ги разположи по такъв начин, че огънят им да покрива по-голямо пространство. Самият той вече не можеше да стреля, но остана с другите отпред, за да ръководи действията им.
— Ти пък какво правиш тука? — сопна се той по едно време. — Не чу ли, когато наредих да водиш хората към ония пещери…
Дели Ради, седнал зад стъблото на един бук, бавно извърна ъгловатото си лице към него.
— Чух те — каза. — Ама на̀ — нека да има тук и един нейковчанин. — И се присмя: — От ония, Стоиле, страхливците и предателите…
Стоил се поколеба, пък сви рамене и отмина нататък.
— Да можем да изкараме така до сумрак — каза той, когато спря при Иларион, — пък сетне, както е речено, „я камилата — я камиларя“.
Не довърши, когато стрелбата се поднови с предишната сила.
— Пестете патроните! — напомни войводата. — Няма да ни докарат сандъци с джепане. Хвърляйте куршум само на сигурно!…
Лошото беше, че до „я камилата — я камиларя“ имаше още бая̀ време. И точно тогава четата даде две скъпи жертви, които внесоха в нея повече покруса от всичко друго, преживяно в този кошмарен ден.
350
В кремъчните пушки искрата от кремъка се е предавала на фалли (на български са го наричали „поемки“, но понятието не е имало гражданственост) с насипан сух барут, които са пренасяли огъня до фишеците в цевта.