Може би бе загубил съзнание за известно време. Или поне не можеше да възстанови първите минути — или часове, един Бог знае — след падането. Когато се свести, дочу някъде високо гласове и шум от движение, човешко движение. Събра сили и извика:
— Помогнете!… Братя, помогнете!…
Но при падането трябва да си бе натъртил гърба, защото гласът му едва се чу — викането не бе по-силно от малко по-ясно шепнене. Загледа се нагоре. Нищо чудно, че въздухът не му достигаше — пропастта, в която беше паднал, може да имаше осемнайсет-двайсет аршина353; трябваше да благодари на снега, че изобщо е оцелял след такова сгромолясване в бездната!…
Той се заслуша в гласовете. Горе някой призоваваше:
— Чабук, чабук, чоджуклар. Чабук, бурайа!…354
За втори път Стефан събра всичките си сили и, като се влачеше по лакти и колена, се натика под един заснежен храст.
И отново загуби съзнание…355
6.
Зеха да бягат турци и българи по къщята си, като затвориха дюгените си. Екна цял град. Децата писнаха, майки и бащи заплакаха. Турците излязоха по улиците с оръжие в ръце и кого де стигнаха от българите, бияха.
По стъгдите и сокаците мина телялин и извести, че пред конака са изложени, побити на кол, няколко въстанически глави. Друг път подобно съобщение той го извикваше така, че ще речеш — наместникът на Пророка356 е благоволил да кондиса в конака; сега гласът му звучеше по-скоро вяло. Вяло посрещнаха новината и сливенци, само няколко рояка хлапетии от турските махали хукнаха към Машатлъка, и то не толкова, за да замерват главите с фъшкии и кал, колкото привлечени от чудновата вест, че от устата на единия убит стърчала някаква хартишка. Отрязана глава с хартишка в устата — това не беше сеир, които се случва всеки ден.
Така донасянето на първите глави в Сливен можеше да мине почти незабелязано, ако един, комуто това съвсем не бе работа, не се бе нагърбил доброволно да разпали духа на мюсюлманите — началника на пощата Хасан бей. То затъ̀ такъв му бе характерът, див и необуздан, но в случая надмина себе си. Навярно озлобен, че „трофеите“ не предизвикаха обичайния интерес, той твърде добре издебна времето, за да отиде в държавната фабрика — точно в края на работния ден, когато войниците, които работеха тук, напущаха. Те изобщо си бяха събрани от кол и въже — повечето бяха пратени като наказание за различни престъпления, — но и Хасан бей им дръпна такова слово, че подпали най-дивашките инстинкти в тях; по-късно се приказваше, че никой имам не би го сторил по-добре от него, пощаджията. Тъй или иначе Хасан бей успя: войниците-работници забравиха умората си, от очите им заизтича жесток блясък, в ръцете им лъснаха закривените остриета на ятагани и като нададоха неясен рев „В името на аллаха!“, тези стотина мъже хукнаха презглава надолу към града и захванаха отдавна невиждана сеч. Изобщо не питаха кой какъв е — стига да беше в български дрехи (но пострадаха и доста турци), до десетина ятагана се стоварваха едновременно върху нещастната жертва и захващаше сеч, сеч, докато от човека оставаше нещо средно между кайма и пихтия.
Градът писна, българи и турци побягнаха във всички посоки, кепенци се спущаха с трясък, врати се залостваха, надигна се такъв плач и вой, който отекна от Хамам баир на юг до Гаговец на север. А „хаврикаджиите“ продължаваха да се изливат по улиците, сечаха с ятаганите, опиваха се и подлудяваха от вида и миризмата на кръвта и още повече озверяваха, още повече се ожесточаваха…357
… Случаят бе пожелал точно в този кошмарен и кървав следобед Михаил П. Икономов да отиде по училищни работи чак нагоре, в Ра̀ковската махала. А Ра̀ковската махала — тя в горния си край опираше не в друго, а в държавната фабрика, която българите сливналии още свързваха с името на Добри Желязков. Учителят дочу неистовите крясъци на настървените за клане войници, отдалече зърна и размаханите над главите ятагани. Икономов бе живял достатъчно в падишаховия „рай“, та не си направи илюзии за онова, което ставаше и което имаше да става. И като заряза работата, пое надолу към Гюр чешма и Дели Балта; пое с привидно спокойствие и достолепно, както подобаваше на един учител, но събитията го изпревариха и подгониха — още не беше видял първите къщи на Мангърската махала, когато зад него вратата на фабриката се отвори с трясък и от нея с варварски рев заизтича яростно множество с гладни за човешка плът ятагани. Михаил Икономов си даде сметка, че срещу тази сган от първобитни зверове не можеше да се въздействува нито с приказки, нито с убеждение — на спасение можеше да се разчита само от бързи крака и залостена порта.
355
Освен в някои дребни подробности главата правилно отразява събитията в този паметен за дружината на Стоил войвода ден. Ще добавим само няколко малки уточнения. Смъртта на Георги Тихов (Обретенов) е вярно описана — включително застрелването и недосдъвканата „отровителна хартия“. По този повод Д. Кукумявков. Спомени от…, стр. 138, бележка под черта, пише: „Главата на Г. Тихов я донесоха в градът с тази полупъхната книжка.“ Но паметникът, който бележи мястото на гибелта му, е поставен неправилно — той е убит не на Дели Радева поляна, а малко по-южно, в местността „Георгев (Гергев) лом“. За загубването на Стефан от четата в документите съществуват известни противоречия. Някои твърдят, че той е бил убит при сражението. Други — че е загинал при изтеглянето на четата и войводата заповядал да му отрежат главата, за да не се гаврят с нея турците. Ние възприехме третото становище, застъпено от С. Табаков, т. ІІ, с. 277 (макар той да дава презиме Кънчев на Стефан). Ето съответния текст: „Преследвани още по-нататък (б.а. — четниците на Стоил войвода), те
357
Картината на турските изстъпления, които рисуваме тук, не е измислена, нито преувеличена. Ето как е описана тя от д-р Табаков (т. ІІ, с. 283) въз основа на разкази на очевидци: „… Тъкмо в туй време местните войници, ангажирани на работа в имперската тук фабрика, били разпуснати и намират удобния момент да ударят на сеч. Картината била покъртителна. Бягащите по улиците граждани били сподирвани с голи ятагани и посичани като псета. По тоя начин са паднали като предвестници на по-послешните неизброими жертви гражданите: Дечо Панталонджия, дядо Стефан Камбура, тежко раненият Тодораки Ахмаков и т.н., очевидно съвсем невинни хорица.“.