— Как ги пресметнахте точно тези петнадесет хиляди, бей ефенди?
Хайдар бей беше видимо доволен от изненадата, която предизвика.
— Наскоро четох пътеписа на някой си Хохщетер, австриец. Минал насам преди седем-осем години. Не помня точните цифри, но така са останали в главата ми: че Сливен има двадесет хиляди жители, от които трите четвърти са българи. Останалата сметка е проста, нали358?
Хюсеин го поздрави с комично темане.
— Аз пък ще съжалявам за петнадесет хиляди и един сливналии — каза. — Разбира се, че имам предвид вас, Хайдар бей. И повярвайте, не е евтино ласкателство. Наистина ще съжалявам винаги за вас. И за още нещо. Винаги съм имал чувството, че ние с вас имаме да си кажем много повече неща, обаче… Да, просто се разминахме. И изпитвам съжаление за това.
Хайдар му отговори с темане, като се опитваше да наподоби неговото отпреди малко — едновременно шеговито и сърдечно.
— Наистина ли няма в Сливен други турци, за които да съжалите някой път, бей?
— Всъщност има още един, но вероятно не го познавате, не е от вашата черга. Нарича се Юмер ефенди, табак и средна ръка прекупвач на кожи от махалата Айше Хатун. Не мога да си представя, че каквото и да би се случило, той, Юмер, би тръгнал да коли с моите главорези.
— Може да ви изненадам, но познавам Юмер ефенди и също го ценя. Я се опитайте да изровите от мисълта си и някой друг правоверен, бей!
— Изненадата ще остане за вас, но ще отнеса добър спомен и за Халис бей. Непрокопсан, вярно, но човек. Непрокопсаните станаха много под слънцето, докато ужасно намаля броят, на онези, които заслужават името човек. А Халис е човек, повярвайте ми.
Този път Хайдар бей нито потвърди, нито отрече.
— Ще ви устроим ли едно пищно изпращане в „Газиното“, бей?
— Не, напротив. Сбогувам се само с вас и с хазяите си. А иначе, ще се измъкна от Сливен среднощи, както е думата, по чорапи.
— Защо?
Преди да отговори, Хюсеин бей го изгледа продължително.
— Ще бъде ли истинска веселба, мютесариф ефенди, щом на две крачки от трапезата присъствува тази украса с коловете и главите, които все едно ни връщат в средновековието?
— А мигар ние сме излезли от него, Хюсеин бей?
Миралаят не каза нищо и стана да се сбогува. За негова изненада Хайдар бей не само също се изправи на крака, но и му подаде ръка по европейски, не се задоволи с анадолско темане.
7.
Не беше ясновидка, но с безпогрешна яснота разбираше всичко онова, което ставаше сега в просторните сараи на Ружди бей, и другото, което подир малко щеше да стане. Едното тя отгатваше по шумовете, които долитаха от двете къщи, от шетнята на слугите в дама, от дрънкането на силяхлъците, изобщо от оживлението, което по някакъв непонятен начин преминаваше през стените и достигаше до нейната лична соба в харемлъка. А увереността за другото Пройна получаваше от собственото си решение. Защото се познаваше и знаеше, че реши ли нещо, ще го постигне, пък ако ще светът да се срине…
Не беше ясновидка старата Пройна, но четеше като в книга сегашното и бъдещото. И знаеше, че сега бе неин ред да се намеси в реда на възнамереното от съдбата. Но не помръдваше и седеше така неподвижно с ръце, сплетени на скута: ех, също и тя имаше сърце човешко, та все се надяваше, че в последния момент Провидението все пак може да промени предначертаното. И собствената й орис заедно с него. Но не — конете вече цвилеха, оседлани, навън, очевидно на Всевишния и този път щеше да му се досвиди да стори чудото. Жената въздъхна дълбоко и полека се изправи. Извади от пазвата си пиринченото кръстче и с вяра и упование притисна устни о него. После разтърси глава и си наложи да прогони размекването, което бе обхванало душата й. И пак се превърна в онази Пройна, дъщеря на отец Харалампий, която хората познаваха — желязната, непреклонната, която можеш да пречупиш, но не и да огънеш.
Ако някой я зърнеше с каква твърда крачка преминава през одаите и хаетите, никога не би му минало през ум, че същата тази жена само преди минути се бе молила Бог да промени пътя на съдбата и да й спести чашата с отрова. Тази беше другата Пройна, за която се говореше, че дори ако слага глава на дръвника на палача, пак ще си свирка с уста, и то не каква да е, а например обичната й:
358
Малко отклонение от истината: Хохщетер, посетил Сливен в 1869 г., говори за 24 000 жители (4000 семейства), които са българи, турци, арменци и евреи, но не определя процентния състав на отделните народности. Срв. Васил Георгиев. Сливен през погледа на стари автори и пътешественици, в-к Сливенско дело, бр. 8 и 9/1971 г.