— Ще си позволя да кажа, че не е съвсем тъй, бай Левски — рече Бял Димитър; той единствен в херодаята не бе гологлав. — Ката ден при мен в хана отсядат българи от где ли не. И на устата им все едно: до гуша им дошло, по-добре смърт, нежели още да влачат робския ярем.
— Аз пък ще си позволя да не се съглася — кротко възрази Дякона. — Недоволници много, вярно е. Ала става ли от тях една войска, способна не само да изгние за едната слава, а да сломи султановата? Ето, тук сред нас е един стар и мъдър човек. Нека да чуем и неговата дума.
Всички погледи се отправиха към Бяно. Той се насили да надвие смущението си — не беше привикнал да го вземат за съдник в препирните, — пък сви рамене и рече иносказателно:
— Хиляда стръка жито не правят една нива.
— Разбрах те, господине — не се съгласи Стоил, — ала ние не сме хиляда, а хиляда пъти по хиляда!
Анастас хаджи Добрев скочи на крака и понечи да заговори разпалено, но усилието от това движение разбуди кашлицата му, та успя да проговори едва когато се поуспокои. „Проклета охтика! — помисли тъжно Бяно Абаджи. — Бич Божий! Анастас имаше дробове като ковашки мехове, пък проклетницата ги разяде…“
— Няма какво да умуваме! — заяви решително учителят. — Да побием байрак на Куш-бунар и да вдигнем народа на оръжие за свобода или смърт юнашка.
Чуха се и други гласове на поддръжка, ала Левски замислено поклати глава:
— Ние дълго страдахме от тази прибързаност, брате — каза. — Все си приказвахме, че народът е готов и само чака знак, за да скочи срещу поробителя. И после какво? После си удряхме носа в действителността… Хайде сега да сторим обратното, а? Да си речем, че не сме готови или поне, че не знаем колцина ще грабнат пушките (ако изобщо ги имат), щом видят байрак над Куш-бунар. И да постъпим като в школото, учителю, да започнем от А и Бе… Пък това значи търпеливо да се огледаме кой и как е готов за голямото дело, а сетне още по-търпеливо да събудим заспалите и от отделни недоволници да стегнем една готова за битки войска.
Анастас хаджи Добрев не приседна, а сякаш се прекърши.
— Болно ми е от думите ви, господине. Защото им давам право, пък ми е жал, че аз няма да дочакам…
Над херодаята легна тегота — всеки имаше желание да каже утешителна дума на учителя, да го излъже, ако трябва, но не намираше сили да го стори. Защото всеки виждаше, че свещта на Анастас хаджи Добрев е запалена даже не от единия, а от двата края…
— Но тогава защо сме се събрали? — нацупено попита Георги Икономов. — Само за да си кажем, че нищо няма да правим?
Левски му отговори с широка усмивка:
— Ние вече го правим, аратлик. Ето, запознахме се, казахме си едно-друго, видяхме, че от днес трябва да подхванем работата по друг, нов начин. До̀ ще време, да преминем и към дело.
— Всеки дълъг път започва с една първа стъпка — вметна Бяно и Левски му поблагодари с кимване на глава.
— А на други да казваме ли? — осведоми се Димитър Топалов.
— Само ако им вярвате като на себе си. Ония, които искат да умрат за отечеството си, предизвестете ги да бъдат готови. — Дякона отново обходи с поглед събраните. — Виждам, недоволни сте, братя. Нали сте потомци на Злати Кокарчоолу, Алтънлъ̀ Стоян, Кара Танас и Сяро Барутчията, вие сте чакали от мене призив и лозинка за въстание. Сиреч — старото наше прибързване. И сега ви е чоглаво, като ме чувате да говоря: гответе се и чакайте. Разбирам ви. Разбирам ви, но се кълна в майката Родина — не сте прави, братя. Много българска земя обиколих, както е думата — и в царския палат, и в сиромашката колиба надникнах: навред българщината е в небивал подем. В Цариград такива като дяда Илариона не подвиват вече врат нито пред Фенер, нито пред Портата и не е далеч денят, когато завинаги ще смажат мутрата на Григорий и неговите лукави гърчуля. — Левски беше започнал спокойно и разсъдително, но постепенно се бе разпалил и тази негова разпаленост се предаваше и на околните. — Стигна ли например до вашите уши, че само преди месец шестима наши владици са дали такъв отговор на патриаршията, че на негово светейшество сигур още пищят ушите?49 А какви училища навсякъде, каква жажда за знание в старо и младо, каква книжовност! Повярвайте ми, аратлик, днес българинът е надскочил с век или два своя безпросветен поробител. Но повярвайте ми и друго: за организация — за революционна организация — е още рано. Часът е близо, съвсем близо, ала не е ударил. Аз обаче ви давам дума: и това ще бъде. Да, и това ще бъде и после ние всинца ще се видим рамо до рамо горе в Стара планина в битка на живот и смърт срещу тиранина… Ще…
49
След двата проекта на Високата порта от 1868 г. за уреждане на българския църковен въпрос (срв. бел. 25), патриаршията за известно време е била направо зашеметена. Когато най-сетне се съвзела, тя дала своя отговор на 16 ноември с. г., с който ги отхвърлила. През януари 1869 г. шестима български владици представили писмено на Портата възраженията си на този отговор, които по съдържание и характер са образец на аргументираност и достойнство.