Докато стъпваше така курназ-курназ, жената изведнъж зърна нещо, което я порази не толкова със същината си, колкото с несъответствието с цялата околна залисия — Хасан, нейният любимец Хасан, се бе сгушил в единия ъгъл на кьошка с книга на коленете и четеше ли, четеше, сякаш ушите му бяха глухи за дрънкането на оръжията, за пръхтенето на жребците по двора, за измекярите, които търчаха насам-натам като невестулки. Пройна се поколеба, пък свърна към марангозания кьошк:
— Какво? — попита внука си. — Четеш, а?
Той извърна към нея хубавото си лице, усмихна й се и от тази усмивка сякаш самото слънце влезе в къщата на Юксел бей:
— Няма да повярваш, бабо, ала на тавана намерих една приказна, невероятна книга. От Сади359. Просто не съм на себе си. Не знаех, че върху хартията може да има не само хесапи или ирадета, а и такива възвишени стихове, които заклеймяват робията и онези, които я налагат с камшик в ръка. Това е друг свят, бабо, светът на Сади…
Старата жена отначало го изслуша разсеяно, но после си рече: кой знае, може би точно такъв човек й трябва сега, когото стиховете на Сади са вдъхновили против тираните и тиранията. И каза:
— Остави за малко книгата и ела с мене. Имам да говоря с баща ти и с чичо ти. Ще ми се да чуя и твоята дума…
Двамата близнаци се намираха в селямлъка на Руфи Сезгин. Бяха напълно приготвени като за поход и в момента тъкмо опасваха силяхлъците. Когато я видяха да влиза, те се подвоумиха за секунда, пък оставиха настрана кожените пояси с натрупаните по тях пищови и ятагани.
Майката сложи ръце на кръста и ги изгледа един по един:
— Чини ми се, че се стягате за нейде — каза на български.
Близнаците се спогледаха и Юксел, по-умният от двамата, отговори, като придаваше на гласа си оттенък на делничност:
— Така е, мале. Излизаме за три-четири дни.
— Колко силях сте приготвили… Сигур отивате на лов?
Руфи Сезгин не усети капана в думите й и изтърси направо:
— Позна, мале. На лов. На лов за девлет-душмани…
Тя не повиши глас, запази привидното си спокойствие.
— Дочувах и аз, че имало някакви комити в Балкана. Ама не разбойници, а борци за свобода. Точно така, „Свобода или смърт“ пишело на байрака им, тъй стигна до ушите ми. Вярно ли е, момчета?
— Може да пише, каквото си ще — с привидно нехайство свирамене Юксел. — Дори стихове от Корана нека да пише. Важното е не какво пише на байрака ти, а какво вършиш. Пък те не крият, че са тръгнали да се бият против падишаха. И изобщо против царщината ни.
— Че как ще се борят за свобода — неочаквано се обади Хасан, — без да воюват против падишаха и неговите закони?
Пройна с кимване му поблагодари за помощта, но не се отплесна по тази линия, а се задържа в другата, която за нея изглеждаше по-важна.
— А случайно да сте чули кой предвожда тези девлет-душмани?
За втори път Руфи Сезгин не усети клопката:
— Един, с когото имаме стари сметки за уреждане, мале. Наспроти каквото пише на байрака му. Стоил. Стоил от Инджекьой. Дължим му разплата, мале, и ако сме истински мюсюлмани и достойни синове на Ружди бей, този път няма да му останем борчлии.
— Борчлии сте му, вярно е — каза тя. — Но му дължите не разплата, а живота си. И на колене в краката му сте се клели, че…
Юксел прекрачи към нея и ласкаво улови раменете й.
— Мале, мале — прикани я, — хайде да не се връщаме към стари бивалици и небивалици. Иначе ще стигнем до „Мара, бяла българко“, че и до бягството на Пророка в Медина. Хайде да не живеем с миналото, казвам, ами да останем с два крака тук, в днешния ден.
Тя полека освободи рамото си — усети, че тази близост я размекваше.
— И какъв е той, днешният ден? — попита.
— Делничен. Ден, в който чифчията тръгва с ралото към къра, а занаятчията с алеатите — към дюкяна си.
— А вие, момчета? Вие от чифчиите ли сте или от занаятчиите?
— Ние сме само войници на падишаха, мале. Дойде буюрнаме от мютесарифа на сливенския санджак. Донесе го в Твърдица лично Осман бьолюкбаши, заместника на Али Байрактар Топчи: който е способен да носи оръжие, да тръгне подир Осман на голяма потеря в Балкана.
— И вие — няма как, — се подчинявате, тъй, нали? — В отговор Юксел разпери безпомощно ръце: дълг, мале, нали виждаш… — Щяхте ли да се подчините — продължи безмилостно Пройна, — ако заповедта на мютесарифа беше да отрежете главата на майка си и да я пратите в Сливен? Дали побита на кол, дали в делва с мед — все тая. Щяхте ли да се подчините, питам?
359
Шейх Мослех ед-Дин Сади (1184–1291), класик на персийската литература. Наред с някои дидактични поеми в основата на творчеството му е осъждането на тиранията и възпяването на героизма и мъжеството.