— Нямаш право да питаш така, мале. Никой никому не би издал буюрнаме да посегне на собствената си майка.
— А, че защо? — не спря да напада тя. — При туй майка ви е гяурка.
— Отново те моля да не говориш така, мале. Ами че ние сме обща кръв…
— Поне половината от кръвта ви е обща със Стоиловата — напомни тя. — При това не мен, а нему сте давали клетва не само да не посягате на българин, а закрила срещу всяка неправда да му бъдете.
Юксел почувствува, че спорът се обръщаше срещу него и брат му. И побърза да го върне там, където силата беше на тяхна страна.
— Войникът няма право да разсъждава, мале. Нито да избира. На войника е дадено само едно: да се подчинява и толкоз.
Старицата поразмисли върху думите му и се обърна към внука си:
— А ти бе? — рече му с нещо като привидно сопване. — Ти не си ли мъж и войник? Буюрнамето на мютесарифа не важи ли за тебе?
— Първо, не е буюрнаме, а само покана — отговори младежът. — С ушите си чух телялина: комуто от правоверните се иска да реже душмански глави, нека тръгне след Осман бьолюкбаши към Демир капия.
— Щом има първо, сигур ще има и второ — присмя му се пресилено Юксел.
— Има и второ, и трето, тате. Вече съм ти казвал, че аз съм правоверен и от душа, а не за да се харесам на тогова или оногова, смятам нашата вяра по-добра и по-истинска от всички други. Но по кръв аз се смятам по-близо до българите, също и това го знаеш. И както ти не би посегнал на баба поради общата ви кръв, тъй и Стоил ми е брат по кръв. Пък и не гледам на него като на душманин. Човекът не ламти за богатство или за царщина, иска само свободата си — сиреч онова, което е свещено право на всяко живо същество.
— Това, последното, беше третото, нали? — подметна бащата.
— Не. Третото е клетвата ви, тате. Твоята клетва и чичовата. Вие с метани и сълзи се измолихте от този човек, клехте му се да не вдигате ръка на християнин, пък сега се готвите да стъпчете с крака клетвата си. Аз не желая върху челото ми да има дамга на клетвопрестъпник, тате.
Обикновено по-умният и по-устат Юксел в този случай не намери какво да възрази. Затова пък Руфи Сезгин отряза изкъсо:
— Не сме на пазар, стига приказки. Докато се наддумвате, потерята вече ще е превалила Градището и Кутра360. Нека да се върнем по живо, по здраво, тогаз ще си довършите приказката. Хайде!
— Още само една дума — спря го с повелително вдигната ръка майка му. — Когато да измоля живота ви от Стоил, аз дадох дума, че от тогава насетне ще отговарям за делата ви. Също и тази клетва ли ще презрете бе, момчета? При туй след като познавате нрава на майка си?
— Даде дума, така беше, мале — каза Юксел. — А ние ти даваме дума, когато се върнем, да се гордееш с нас. Като майка на всеки правоверен, който не се е посрамил под свещеното знаме на Пророка.
С тези думи двамата братя запасаха силяхлъците си, поклониха се по посока на майка си (не се опитаха да й целунат ръка — знаеха, че щеше да им откаже десницата си) и излязоха навън, където сеизите едва удържаха буйните им атове.
Пройна и Хасан ги погледаха от прозореца, докато препуснаха през широко отворената порта на двора. Когато се закриха от очите им, старата жена с решителна крачка се отправи към една от многобройните соби на големия Руждибейов сарай. Внукът й я последва.
— Защо дойде точно тук, бабо? — попита красивият момък.
— Подгони ме спомен, момчето ми. Когато преди почти половин век дядо ти ме открадна, най-напред тука ме запря. А сега остави ме, сине. Остави ме насаме с миналото… — А когато той вече беше до вратата, го застигна и благословията й: — И нека Бог да те пази!…
Когато остана сама, дълго, много дълго не помръдна, само устните й издаваха, че редяха думите на някаква молитва. После се прекръсти набожно и отново целуна кръстчето, провесено на шията й.
Като свърши и това, Пройна със спокойни движения върза едно въже на горната кука на прозореца.
И се обеси…
8.
Събуди се от кучешки студ — все едно, че хиляди ледени игли боцкаха едновременно гърба му. Стефан се опита да се позагъне в останките на ямурлука си, но от движението върху лицето му се изсипа купчина заледен сняг, който окончателно го разсъни. Момъкът отвори очи, огледа се и… не видя нищо. „Господи! — рече си. — Да не съм ослепял?!“ Слава на Бога, не беше сляп и очите му постепенно попривикнаха. Беше гъст здрач, почти нощ, пък Стефан бе натикал главата си под един шубрак, та затова съвсем му мраченееше пред очите. Претърколи се по гръб и едва сега видя, че е на дъното на една тясна и дълбока пропаст; поради снега изглеждаше така, сякаш е между две бели полуоткрехнати страници на гигантска книга, в която тук-там стърчеше по някое дръвче или храст и издаваха, че „книгата“ — това беше планинска теснина с две почти отвесни стръмнини от ляво и дясно.
360
Възвишения североизточно от Твърдица — по-близо до града (тогава селото) е Градището, а след него по-високата Кутра.