Вечер ли беше или сутрин? Колкото и да търсеше някакви белези, Стефан не откри отговора. Но напрягането над тази задача разбуди и ума му, та той постепенно се насили да възстанови всичките страхотии на изминалия ден — като се започне от проклетите навуща, които му се опряха в арнаутските колиби при Руен кладенец, премине се през лютите битки на Околчеста поляна, Харем бунар и Соук-бунар, та се стигне чак до пропадането му в пропастта.
Междувременно се върна и гладът — онзи дяволски глад, който вече втори ден го мъчеше. Както лежеше по гръб, младият човек измъкна изпод хълбока си вулията и с надежда порови пръсти из нея. Единственото, което намери, беше поразплескан куршум с навита тел на по-острата му част; едва сега Стефан разбра какъв е бил онзи удар, който го бе преметнал в пропастта. Намери сили да изкриви устни в нещо като усмивка и да целуне кожената торба — на нея той дължеше, че го бе спасила от теллията куршум… Но иначе — нищо; нито трошица даже, колкото да се рече, че е сложил нещо в стомаха си…
Тези занимания му отнеха доста време, може би цял час. Стефан нямаше часовник, но прецени за времето от промяната на светлината. Малко, но все пак просветля и това даде отговор на предишния му въпрос: беше сутрин, а не вечер. От тук пък дойде отговор и на един незададен въпрос: в несвяст или в сън той бе изкарал на дъното на пропастта цяла една нощ!…
Изчака да се развидели още малко, като напъваше слуха си до крайност. Не чу никакъв глас — нито на български, нито на турски. И да имаше още въстаници и войска, те трябва да бяха дявол знае къде на запад към Кипилово и Стара река361. Значи, вече можеше да помисли за спасението си.
Като си помагаше с ръце, Стефан стана, но веднага се повали отново — левият му крак не го държеше. Погледна го. От плата на навущата, създал му толкова пакости, нямаше и следа, кракът бе само в един мръсносив („бившобял“, нарече го Стефан) чорап с толкова големи дупки на петата и пръстите, че само с въображение можеше да се нарече още чорап… „Измръзнал е! — помисли младият човек. — Цялата нощ е изкарал така гол в снега и леда и…“ Беше чувал, че в такива случаи е добре да се разтрие измръзналото. Опита се да го направи с парцалите на ямурлука, но никаква промяна не постигна. „Нищо — окуражи се момъкът. — Като повървя, ще се затопли от само себе си.“
Да повърви, но къде сред тези почти отвесни урви? Опита се да изкачи лявата, но надали преодоля и един човешки бой и се срина отново на дъното — как се катери човек без сила в мишците и на един крак? Щом стигна до тази мисъл, той отчупи един клон, за да се подпира криво-ляво на него и — куцук-куцук! — тръгна по дължината на дъното на пропастта. Случва се и късмет в нещастието! Отправил се бе напосоки, пък се оказа, че е „хванал“ верния път — след около двеста крачки (те му отнеха повече от час) Стефан се озова на открито. Нещо повече — тук видя, че нощес облаците са се поразкъсали (навярно затуй е бил дяволският студ!) и слънцето, червено и сякаш също мръзнещо, надничаше от пролуките.
Стефан приседна, пътят по дъното на бездната му бе отнел малкото силици. И се замисли: какво, за Бога, следваше да направи нататък? Споменът за току-що извървения път в теснината му подсказа първото решение — трябваше да избие из главата си всяка мисъл да настигне дружината. Второто дойде като последица на първото — единствената му възможност беше да удари на юг с надежда да се докопа до Сливен, до спасението.
Когато понадви умората си, той прецени по слънцето накъде беше юг и пое нататък. „Пое“ е доста силно казано — той изкуцука стотина крачки (левия си крак усещаше като чукан, дори не можеше да се подпира на него) и този път не седна, а се просна по гръб, за да събере душата си. Тогава отново го сви стомахът; не му пригладня, а гладът именно го сви, преви го на две. Стефан разчисти снега от един близък храст и със стръв, каквато не бе допущал за себе си, започна да къса от зелените листенца и да ги тика в устата си или още по-точно — през устата направо в гърлото. Навярно не бе улучил подходящо растение, понеже почти веднага болките се удвоиха и той повърна; повърна несдъвканите листа и заедно с тях някаква жълтеникава течност — откъде ли пък се бе взела тя?