Стефан отново изчака да се поуспокои и тъй като захвана да го мъчи и жажда, „наяде“ се със сняг. Вече не се опитваше да върви, а направо залази: на лакти и на дясно коляно, а левият му крак се влачеше някъде по-назад. Умори се така, че му идеше да умре, но призова на помощ цялата си воля („силдаровския инат“, щеше да казва по-късно) и се влачеше — по-скоро като пребито куче, отколкото като червей. Затъпя напълно, престана и да мисли — всичко, което в изтощеното му тяло още можеше да се нарече „сила“, той го превръщаше в движение. Първо левият лакът напред. После дясното коляно. След него десният лакът. Усилие — и тялото, а заедно с него и неподвижния крак отзад, се примъкваше една крачка на юг. Пак левият лакът… И все така, и все така — движение, а не размисъл. И слава на Бога Саваота, че му просветля умът поне за едно — че подир пладне слънцето идваше вече отдясно, а не отляво. Иначе може би щеше да открие собствената си диря…
И още два проблясъка има̀ разсъдъкът му — почти по едно и също време, но два. Когато разбра, че вече няма сили да изнесе дори и само левия си лакът, в далечината му се мярна едно очертание, което му се видя странно познато. Боже мой, нима е Българка362? Ами че то е… Ами че то е на две крачки от Сливен!…
Стефан си даде сметка — и това беше второто му прозрение! — че нямаше сили за тези „две крачки“: всъщност три-четири часа здраво мъжко ходене. Тогава му дойде на ум да накъса клончета и да си направи нещо като полуколиба — поне от малко-малко да се запази от студа. Провря се по корем под клончетата и сякаш не заспа, а умря…
Събуди се, когато слънцето отдавна беше на небето и грееше, но не топлеше. Вече имаше опит: похапна сняг и се повлече на лакти и коляно напред. Съзнателно избягваше да мисли, ала му стигна умът поне за едно — да не се катери по стръмната Българка, а да я избиколи отляво. Пълзя, пълзя, безкрайно дълго пълзя и нейде около залез слънце сърцето му внезапно възликува — откъм дясната си ръка видя особените, не приличащи на нищо друго очертания на Кара-кютук… Ами че то трябвало още едно усилие, света Богородице!… Едно усилие и малко наляво, за да излезе при Мочурите, пък от там на един хвърлей място е долапът на дядо му!… Откритието му даде отдавна несещан прилив на сили. Но това бяха сили на човек с измръзнал крак и с празен от цели дни стомах!
Тъй или иначе по сумрак Стефан се докопа до пътеката, която се виеше успоредно с Новоселската река. Стигна му разумът да използува нанадолнището. Сгъна тялото си като джобно ножче и се търкулна по стръмнината, като от време на време си помагаше с ръце, колкото да се оттласка от шубраците. Дали се търкаля така час или два, той никога не разбра. Ала почти по тъмно беше пред познатата врата на долапа.
Позната, но заключена! Трябваше да го очаква — в тези смутни времена дядо му сигур бе предпочел малко по-голямата сигурност на Кафтанджийската махала. Но вече нищо не можеше да спре Стефан. Макар и на един крак, той изби вратата на долапа и пльосна вътре — изпита такова блаженство, сякаш Свети Петър бе отворил за него портите на рая. И топло, топло… Нямаше ги тук нито заледените локви под дебелата могила, нито преспите, навеяни една подир друга като войници, нито изцъклените звезди на тази майска зима. Боже, каква благодат, наистина!
Като поуспокои дъха си, Стефан напрегна ум, за да си спомни шкафчето, в което дядо му Бяно пазеше храната си. Провървя му, но само наполовина — всичко на всичко имаше торбичка брашно и гаванка сирене. Каква радост, всемогъщи Боже: истинско брашно и истинско сирене!… Момъкът се усети така възроден, че намери сили да надмогне желанието си тозчас да налапа брашното и да нагъне сиренето. Но не помисли и за готвене. Само насипа брашно върху сиренето, наля отгоре вода от спряната бара и забърка някаква каша, която вероятно нямаше име. Но него името не го интересуваше. Легна до гаванката и захвана с две шепи да тъпче каша в устата си. Какъв вкус имаше тя? — Той не успя да го определи. Но затова пък до края на живота си повтаряше, че нивга друг път не е ял по-вкусна гозба… Такава, че не би я сменил и за царска трапеза.
Щом позасити глада си, сякаш и мозъкът му се избистри. Даде си сметка, че онова, от което се нуждаеше сега, беше топлина — много, много топлина, за да прогони целия студ, насъбран в снагата му. И този път му провървя. Кибритът на дядо Бяно беше на мястото си, а в баджата съчките бяха наредени по такъв начин, че чакаха само едно пламъче. Стефан запали огъня, а после хвърли върху него всичките дърва, приготвени навярно от дядо му за седмица напред. Стана чудо, че коминът пое цялата тази огнена стихия и не допусна пожар. А когато блажената топлина изпълни одаята, Стефан протегна напред ръце и крака. Колко мина така? Минута или час? Младият човек не можа да прецени — изведнъж той чу от собственото му гърло да се откъсва вой, на какъвто никакъв вълк-единак не би могъл да съперничи в лунна зимна вечер; не човешки глас бе това, а неудържим рев на вол, който е разбрал за какво са го вкарали в салханата.
362
Българка — най-високият старопланински връх в Източна Стара планина (1182 м.). През епохата е бил познат почти със същото име: „Българка“ за българите и „Булгар кая“ („Българска скала“) за турците.