Выбрать главу

Едва сетне усети и болката. Тя беше все в този проклет ляв крак, който вече два дни бе безчувствен като чукан. Ужасна болка, която не можеше да се сравни с нищо, преживяно от Стефан през краткия му живот. Почти обезумял от нечовешкото страдание, с няколко криви рипания се озова навън и навря болезнения крак в преспата, навеяна до стената на долапа. Странно, но болката сякаш се пресече и изчезна за по-малко време, отколкото бе нужно да се прочете „Отче наш“.

Момъкът остана така, докато кракът възвърна предишната си безчувственост. Няколко пъти премести поглед от небето, където бяха затрепкали първите звезди, към открехнатата врата на долапа, през която надничаха езиците на огъня. И внезапно за самия себе си се разрида неудържимо.

Много странно: Стефан не плачеше нито за преживения кошмар (той тъй или иначе бе вече зад гърба му), нито за крака, който сякаш бе станал част от снега на майската зима — плачеше, загдето се бе спасил и не беше сред другарите си, за да загине заедно с тях под зеленото знаме така, както бе дал клетва на Куш-бунар…

9.

После събраха са башибозуци и… защото имаше сняг, оловиха дирите на бонтовниците…

Приписка на поп Янко от Котел

Загубваха се и пак се намираха. Разпиляваха се и пак се събираха. Преброяваха се и пак се оказваха в неизвестност.

Никой нямаше точна статистика (така се казваше тогава) колко са убити, колко са се загубили и колко, уплашени, са побягнали. Тъй или иначе на Кална Усоя нощуваха Стоил, Иларион и още само единадесет момчета. Нощуваха ли? Не, мокри до кости, те прекараха нощта в зъзнене и в подскачане от крак на крак, а сякаш за подигравка околовръст по хълмовете весело виеха езици огньовете на потерите.

— Нищо — казваше при тази гледка войводата, — нека да им е топло на поганците. Така сънят по-лесно ще натежи на очите им.

Разбираше занаята си този човек, натрупал бе опит в стрелби и преследвания не от страниците на дебели книги. Вечерта от огньовете се чуваха зурли и дайрета, към полунощ всичко се укроти, а когато пламъците се снижиха и се превърнаха в жълти петна, Стоил каза:

— Сега е наш ред. Заспали са и стражите им, та няма кой да хвърля дърва в огъня. Вървете един след друг и като вълци стъпвайте в следата на предния. Аз ще бъда пръв и ще дебна да не настъпя суха съчка…

И така ги изведе от капана. Какви ли хитрости не приложи след това! Крачиха заднешком, за да оставят обратни дири, газиха в поточета, влачиха перести клони връз стъпките си — уви, нищо не помагаше: турците дори и да загубваха за час или два дирите им, после издайническият сняг отново им ги показваше. Било, щото било, когато мразовитото слънце надникна между облаците и огря планината, остатъкът от четата бе на Демир капия. Точно тринадесет души, колкото бяха и на Кална усоя — нито един не се бе загубил по време на безпримерното нощно бягство.

— Ще се скрием тук — реши войводата. — Пътят е отъпкан от друмници накъм Елена, наоколо има шубраци и повалени дървета — да се надеем на Бога, че ще останем незабелязани от потерите.

Наистина една потеря мина и не ги забеляза; не я разпознаха, разбира се, но тя бе потерята на Осман, новия бьолюкбашия на Сливен. Да не беше мъчителният глад и да им удържаха нервите, може би изобщо да сполучеха да изкарат тук деня и „да пратят за зелен хайвер“ потерите. Но когато се зададе от юг втората башибозушка паплач, именно нервите не устояха. И то не на друг, а на Иларион Драгостинов. Той имаше добро укритие зад едно повалено от бурите дърво, но при вида на потерята кой знае защо му скимна, че зад съседното ще стане по-незабележим. И когато най не му беше времето, метна се от едното към другото. Видяха го и някой изкрещя:

— Урун, комиталар бурда-дър!…363

Руско Жейнов, който, обезумял от страх за своя любимец, с широко отворени очи следеше всичко, зърна как поне десетина пушки извърнаха черните си дула към главния апостол. Забравил всичко, включително и предвечния инстинкт за спасение на живота си, Руско не прибяга, а сякаш прелетя във въздуха, за да закрие Иларион с тялото си. Все за да отвлече вниманието на турците, малко по-нагоре, близо до пътечката, която се отклоняваше към извора на Камчия, Стефан Серткостов се изправи в целия си великански ръст и дръзко развя над главата си знамето с лъва и короната.

вернуться

363

„Удрете, комитите са тук!…“ (тур.).