— И ето, главатарят на потерята ни прати за тебе, Жейновице — завърши вместо него чорбаджи Божил. — Да застанеш пред сина си и да следят по лицето ти — той ли е, не е ли той?
— И цяла Жеравна те моли за спасение — добави поп Руско и без нужда се прекръсти. — Издадеш ли се, отиде селото. И виновни и… невинни…
— Невинни? — остро го погледна жената. — Кои са невинните, дядо попе? Може би онези, които със салтанати излязоха с четата, пък през нощта използуваха лапавицата и крадешком се промъкнаха при майките си?
Никой не посмя да й отговори. Вратовете отново се превиха надолу.
Също и Жейновица не се опита да разговаря повече с тях. И тъй, както беше по бозав шал на раменете и с чехли на краката, зашляпа пред тях към конака. Те тръгнаха в една редица зад нея.
С приближаването се дочу думкане на тъпан и провлечена свирня на зурла. Но когато четиримата се появиха откъм долния край, музиката млъкна от само себе си. Али Чауш се изстъпи напред. Обикновено смачкан и с провиснало дъно на потурите, сега той се държеше така, сякаш току-що бе надвил с двете си ръце цяла душманска царщина.
— Ела, жено! — заповяда бабаитски. — Ще ти покажа една глава, пък ти ще ми речеш правичката: на чии рамене е стояла до вчера.
Бяха общо три-четири върлини с окървавени глави на тях, но той я заведе право при втората.
— Гледай! — нареди строго.
Майката издигна поглед. И го позна веднага. Руско. Може би най-свидното от всичките й чеда. Сърцето й отначало се раздумка — аха-аха да се пръсне, — сетне почти напълно премаля, престана да се усеща.
Стоеше Жейновица така, а на мегдана — нито звук; пчела да бръмнеше не тук, а чак на Гумнища364, пак щеше да се чуе. Дълго, дълго стоя Жейновица така — външно изглеждаше, като че рови в паметта си за прилика, пък в душата си тя се сбогуваше със своя Руско. Най-сетне намери сили да извърне глава и отговори право в лицето на Али Чауш и на друг един турски големец до него, целия накачулен с пищови и ятагани.
— Никога не съм виждала този човек — каза тя и бавно пое към дома.
Никой не се опита да я спре.
По пладне донесоха знамето наедно с една глава. В този ден турците бяха много възбудени и зарадвани като тичаха да гледат знамето; раздаваха се слухове, че водели една кола с глави.
За разлика от Жеравна, в Сливен нямаше нужда от никакво допитване — с едно-две изключения набучените около конака глави бяха все на познати момчета, тукашни. Като захванеш със сина на Серт Коста (именно главата на Стефан бяха докарали със знамето и я вдигнаха на кол до другите), та после Кръстю Кючуков, Георги Шопа, едного, дето го виждаха напоследък, а сега с хартийка между зъбите, Васил Кавлака и още сума ти глави — цяло огърлие на върлини около конака. Най-извратената украса, която може да измисли един човешки мозък. А вместо да потънат в земята от гледката, мюсюлманите от турските махали на Сливен ден и нощ свиреха и играеха край чудовищния гердан на конака. И разправяха хората, начело на цялата веселба неизменно стоял Хасан бей. И се чудеха: как не каталясвал този човек? Другите капвали и се сменяли, пък той не знаел умора и измислял все нови и нови зевзеклъци. Що за пъклена сила таеше иначе обикновеният пощаджия?
… Когато бастисванията, сечта и олелията позатихнаха, Бяно Абаджи реши, че нему, като старейшина на рода, подобава да навести хората си, да провери живи-здрави ли са и да ги окуражи, доколкото можеше.
Руска се държеше — същинска Силдаровка. Не питаше за сина си, не се оплакваше от самотата си365, не разпитваше за нищо и никого. Малко по-друг вятър вееше в дома на Боян и Райна в Дели Балта. Загубила и следа от самообладание, Райна четвърти ден не бе сложила залък в устата си, лежеше и ако не се заливаше в неудържим плач (който впрочем се предаваше също на Яна и Ангел), тя само виеше неистово и редеше нечленоразделни речи, от които се разбираше с мъка само едно — че искаше да й върнат детето. Също четвърти ден Боян не се бе качил на фабриката (тя и не работеше в тези размирни дни) и се мъчеше да утешава жена си, но без никакъв успех; само на два пъти бе повикал д-р Планински, който бе дал някакви прахчета на изтерзаната майка, та тя силом бе подремвала за някой и друг час. В тази тягостна обстановка Бяно се опита да внесе дух на разум и на примиреност пред онова, което се ръководеше от Всевишния, но Райна го нападна с такава стръв (нали, той бил подкрепил Стефан да става помощник-апостол и го убеждавал, че смъртта е нищо работа), а после пък така се заля в сълзи и молби за прошка, че старият човек използува първата възможност, за да се измъкне.
365
Малко отклонение от истината — по време на събитията (но след излизането на четата в Балкана) в Сливен за кратко време се е върнал Ганчо Кутев, най-малкият от братята Кутеви (срв. Д. Кукумявков. Спомени от…, с. 121), но тъй като не е взел никакво участие в развоя на действията, тук в интерес на романа прескачаме непродължителното му пребиваване в града.