Беше намислил да прескочи и до Христови, на Трънка сина, но се отказа — мъчителният час у Боянови го бе не уморил, а направо изтощил. Затова пък му дойде на ум да навести Таша. „Тя, горката — казваше си, — сама жена с две деца на ръце, как ли е изкарала тези ужаси?!“ И докато още премисляше тези неща, краката му като от само себе си свърнаха покрай Нурул Кудус джамия и го въведоха в Мангърската махала.
Както и трябваше да се очаква, вратата беше заключена. Бяно Абаджи похлопа веднъж… после още веднъж… Никакъв отговор. Само по едно време му се стори, че долавя крадливи стъпки от другата страна на обкованата с желязо порта. И му дойде на ум да повика полугласно:
— Таша!… Таша!… Аз съм, момичето ми. Бяно Абаджи…
Щракна джуга, после се отмести и греда и вратата се открехна на няколко пръста. Той се показа срещу процепа, като повика на помощ най-благовидното изражение на лицето си — надяваше се то да бъде образец на спокойствие. Като се увери, че е сам, жената отвори, въведе го вътре и веднага пак захлопна портата зад гърба му. Бяно Абаджи забеляза, че тя държи пищов, но се въздържа, не каза нищо.
Таша го покани в одаята и двамата седнаха един срещу друг. Като следваше ролята си на миротворец и успокоител, старият човек се впусна да й обяснява как градът бавно-бавно се връщал към ежедневието си и как всичко това дължал не на друг, а на Хайдар бей. Толкова беше увлечен в красноречието си, че не забеляза как при споменаването на това име жената извърна глава, сякаш в момента нищо не я занимаваше извън ковьора с двата лебеда на стената.
— Кой, кой? — попита тя само.
— Хайдар бей, дъще. Той е спасителят на Сливен. — И се залови да й разказва в подробности как мютесарифът на три пъти лично заставал срещу освирепелите главорези и ги принуждавал да се приберат по домовете или по къшлите си, а после сполучил да кандърдиса търговците и занаятчиите да отворят дюкяните си, та градът напълно да се върне към обичайния си живот366.
Той се надяваше, че е успял в успокоителната си мисия и затова искрено се изненада, когато тя неочаквано произнесе:
— Страх ме е. — И повтори по-ясно: — Страх ме е, татко.
— Нали току-що ти обясних, че поразиите вече отминаха.
— А главите пред конака?
— Какво за главите пред конака?
— Не съм ги видяла с очите си, но там били също главите и на господин Драгостинов, и на другаря му Георги Тихов, и на Стефан Серткостов, и на… Разбираш ли, татко? Преди да изгърми първата пушка, тези хора ката ден се събираха тука. Криеха се, вярно. Но колкото и да се криеха, все някой от конашките шпиони може да ги е видял. И сетят ли се да потърсят приятелите им… — Тя се прекъсна изведнъж. — Ако се случи нещо с мене, ще имаш ли грижата за Иринка и Нойко, татко?
Той махна с ръка. Жестът означаваше: „Как може да ми задаваш такива въпроси? Не само аз — цял Сливен няма да ги остави…“
— Не е работата само до децата ти — каза гласно. — Грижата е най-напред за тебе. — Той изостави мнимото спокойствие и заговори вече почти заповеднически. — Няколко пъти съм те канил да се пренесеш у дома, Таша. Сега ще го кажа още веднъж. Пък ти, ако думата „татко“ не е била празна любезност за тебе, приеми го като бащино повеление.
— Не ме заплашвай — за пръв път днес по устните на жената се мярна нещо като бледа усмивка. — Щях да умра, ако не се бе сетил да ме приканиш отново.
— Значи, приемаш? — с нескрита радост попита старият човек.
Усмивката й стана с един пръст по-широка.
— Не, подчинявам се на бащината заповед. Още до довечера, ще събера най-нужното и нощес, когато ти е удобно, ще се пренеса тайничко у вас. Нали няма да се сърдиш, че ще взема и пищова?
Той не обърна внимание на последните й думи.
— За тайничкото не съм съгласен — поклати глава. — То ще е нещо като самопризнание. Напротив, ще те преместим ачик и посред бял ден. И ще хвърлим вината на зулумите, които хората в царска униформа извършиха в града.
— Нека бъде твоето — каза тя. — Вече се чувствувам под твоя покрив: каквото ти наредиш, това ще става.
366
Автентично — Мехмед Хайдар бей наистина е изиграл ролята, която описваме тук. Срв. подробното писмо-доклад на сливенския митрополит Серафим до екзарх Антим І от 15 май 1876 г., което се съхранява в Окръжния държавен архив — Сливен.