— Вземи не само това-онова, а всичко, каквото ще ти е нужно. Все едно, че се местиш за цял живот. Колко време ще ти е потребно да се приготвиш?
— Да речем… Да речем до икиндия… Късно ли е, татко?
— Добре, до икиндия — съгласи се той. — Приготви се и ме чакай. Няма да чукам, а направо ще викам през портата. И ще доведа хора да помогнат за носенето.
— А ти? Какво ще правиш ти до тогава?
— Как какво? — вдигна белите стрехи на веждите си старецът. — Ще готвя, момиче. Ще готвя, и то как! Зер след толкоз години домът на Георги Силдаря отново ще се изпълни с челяд. Трябва да се стегна като за голям празник, ей!
Може и да беше послъгал, защото във времето до икиндия положително се бе отбивал и в конака. Това пролича, когато дойде да прибере жената и децата. Защото за хамали водеше не кого да е, а… четири яки заптиета.
— Поисках ги лично от Хайдар бей — обясни. — Благодарих му за добрината, що е извършил, но иначе му рекох право в очите, че когато в Сливен стават такива безобразия, аз не мога да оставя сама вдовица да стои беззащитна между тези четири стени. Ама да не мислиш, че толкоз се плашех от товара ти, дъще? Хич биля, щях да го награбя и на два пъти да го пренеса. Или да поискам ръка за помощ от Боян, Бял Димитър или другия Димитър, златаря. Но сега аз все едно че пратих телялин из града: нека всеки да чуе, че Таша Йосифова се мести у Бяно Абаджи, дип на властта не може много-много да разчита на закрила. Хайдар бей ме разбра и без аз да го моля, проводи заптиетата.
Тя не рече нищо. Само показа на заптиетата какви бохчи и сандъци да нарамят, удари ключовете на къщата и на дворната порта, пък улови двете си деца и тръгна към Кафтанджийската.
Тази беше първата нощ на Таша под покрива на Силдаровците.
11.
Гладен вълк и сред село влезва.
Беше една дълга, дълга трапеза — както стоеше при единия й край, другият сякаш се губеше в отсрещната страна на поляната. Тясна бяла покривка на сини квадрати. И върху нея… О, Боже мой, върху нея какво ли не: пържени пилета с вирнати нагоре копани, цели агнета, печени на шиш, кебапи — един, два, три, много кебапи, тави с ориз, сварен с агнешки дреболии и с какви ли не миризми, пържоли — не можеш да ги преброиш, пръхкави хлябове — още така топли, че миризмата им те упойва, баници, баклави, сливенски милини със златен загар отгоре, петмези — бял и черен, сладка, тиганици на камари, купички с мед… И Андон се нахвърля. Сякаш лази по средата на трапезата и всичко изчезва в гърлото му. Без ред: варено пиле, наръсено с червен пипер, след него цяла тава милина, после мед, пък после агнешки чейрек със запечена коричка отгоре…
— Какво сънуваш? — смушка го някой в гърба.
Андон отвори очи. Над него беше войводата.
— Какъв сън ти беше дошъл? — повтори войводата. — Мязаше на гладен пес, не на заспал човек.
— Свърших само пилетата и милините — каза момъкът с насилена усмивка. — Чакаха ме още агнета, купчини кюфтета, пържоли…
— Не ги яж без хляб — присмя му се Стоил. — Ще ти падне тежко на стомаха. — После нареди: — Вдигни хората. Гледам, всички се гърчат от глад. Кажи им, ще се спуснем към Бяла367. Там винаги се навъртат българи-овчари. Няма да ни оставят — ще вземем хляб, мляко, може и едно агне да купим. — В косматото лице устните му се разтеглиха. — Точно таквоз, като в съня ти…
Слязоха до Бяла, но не им провървя твърде. Спипаха само едно воловарче, взеха му хляба от торбата, но той им дойде само по хапка, колкото да раздразни стомасите.
— „Гладен не отбира, а каквото намира“ — мрачно повтори Стоил познатата поговорка. И накара воловарчето да стъкне огън, да забърка каша от ярмата за добитъка и да я запече, както може. Момчето, уплашено, се подчини, а те отдалече следяха как запича питата от ярма в жаравата. Не изтраяха и я взеха печена-недопечена, разчупиха я на шест равни части и за едно мигване я ометоха. Но нахранва ли те пита от зоб?
Георги Дражев, който носеше доста пари, даде едно бяло меджидие на момчето и го проводи в селото да им купи хляб. То се закле, че никому няма да рече думица за тях, но Стоил бе свикнал да бъде предпазлив, та докато то тичаше към селото, премести жалкия остатък от дружината си в един овраг откъм изток, като накара всички да се спотаят и само Михаил Гаджалов да следи за воловарчето.
Докато чакаха, Георги ямболлията намери няколко охлюва и поиска да накладе огън, за да ги изпече. Войводата му забрани: какво укритие ще е тяхното, каза, ако над него се вие пушек? Тогава Георги счупи охлювите и се опита да ги яде сурови. Андон отначало проследи движенията му със завист, но бързо-бързо отклони очи — да ти се доповръща от гледката на лигавите охлюви, които потекоха от устата на Дражев като сапунка.