— Предадени сме! — каза в това време стражът.
Налягаха до него на брега на оврага и видяха — воловарчето водеше на мястото на още незагасналия огън цяла тълпа въоръжени мъже. При тази нова опасност Стоил каза само „Хайде!“ и поведе хората си надолу, като следваше Беленската река. И след час-два пред нозете им се ширна голямото и богато село Терзобас.
— Каквото и да стане, от тук трябва да вземем хляб — смръщено реши войводата. — По-добре човек да загине от куршум, нежели от гладурия…
— Как го виждаш това, бай Стоиле? — попита младият Васил Желчев. — Даже и да няма потеря в селото, терзобаските гаджали ще ни изловят като пилци…
— Да не сме луди да се натикаме всички на вълка в устата? В селото ще слезе само един от нас. И то доброволец — нека да знае отнапред, че в Терзобас може и да успее, но може и да метне въжето на врата си. — Войводата ги изгледа поред. — Кой ще се престраши?
Няколко нестройни „аз“, „аз“, „аз“ бяха отговорът.
Ако беше само за хляб и за насищане, Андон Кутев може би щеше да остави избора на войводата. Но тези думи за доброволчеството и за въжето на врата го разпалиха. Ами че той нали аслъ̀ за това бе дошъл от Влашко: за саможертва и за смърт в името на Отечеството?
— Трябва да отида аз — каза. — В Терзобас мен ме знаят още откак с баща ми идвахме да заръчваме шаяци. Пък имам и сигурен човек, Енчо Иванов. Той е председател на комитета, беше и на събранието ни на Кешишликя. Изобщо за мен е по-малко опасно…
— Терзобаслии са сигурни люде с добра закваска — съгласи се Кондю Кавръков. — Комитетът там е основан от самия Дякон Левски. Пък преди него в селото е попувал не друг, а отец Харитон368. По-сигурна закалка от тази — здраве му речи!
— Добре, Андоне, върви ти — съгласи се Стоил. — Ще ти дам само едно напътствие. Знай и помни, че има нещо по-страшно от умирачката, и то е мъчението. Не оставяй да те мъчат нахалос. Недай Боже, ако те пипнат, издавай наред: и колцина сме, и къде сме се разделили, и…
— Не! — извика Андон. — Не искай това от мене, войводо. Предпочитам да ме нарежат на парчета, отколкото да стана втори Юда…
— Какъв ти Юда, глупчо — скара му се другият. — Броят ни те знаят от воловарчето. Пък като им кажеш къде сме сега, тук те няма да намерят и цървулите ни. Нали видя, бай ти Стоил не е вчерашен…
Не тръгна веднага, първо смени дрехите си с Кондю Кавръков — даде нему своята бунтовническа униформа, а навлече неговите потури, опаса пояса му и метна на раменете салтамарката. Остави, разбира се, и пушката, но револвера си пусна в дълбокия джоб на потурите. В този си вид избиколи селото откъм юг и влезе, като според силите си се правеше уж на безобиден.
Не беше трудно да намери „своя“ човек — Енчо Иванов беше един от по-първите хора на Терзобас и на средищния мегдан държеше нещо като бакалница с долепена до нея кръчма. Откри го, без дори да пита минувачите.
Андон влезе в кръчмата, поздрави стопанина и насядалите наоколо селяни и зае една празна масичка. Енчо приближи до него.
— Гладен съм — каза Андон. — Дай нещо за ядене.
— Нямам нищо готово — беше отговорът. — Ама ако почакаш, мога да ти забъркам няколко яйца с масло.
— Само гледай да са повечко и да станат по-бърже. — Момъкът успя незабелязано да смигне на стопанина. — Сетне ще поприказваме.
Макар и да отложи приказката за после, Енчо Иванов не се разтича да изпълни поръчката му.
— Откъде идваш? — попита го. — Изглеждаш изпосталял, все едно цяла неделя скиташ по кърищата…
Андон си каза, че тези въпроси не бяха случайни — опитен в съзаклятничеството, Енчо ги задаваше заради ушите на другите посетители.
— Ходих по колибите да разнасям вълна за тъкане. Чак до Заарско бях… Пък сутринта тръгнах и не взех хляб, та сега съм като вълк.
Този отговор очевидно задоволи Енчо, защото той без повече приказки излезе да приготви храната. За да не бие на очи, Андон се присъедини към селяните по другите маси, дори се намеси в разговора им. Вече очакваше да се появят яйцата, но вместо тях изведнъж в кръчмата нахлуха до двадесетина турци, всичките въоръжени с пушки или ятагани. А пред турците — Енчо. И го посочи с пръст:
368
От кондиките на църквата в някогашния Терзобас — днес гр. Шивачево, Твърдишка община, — се вижда, че поп Харитон, героят на въстанието в Дряновския манастир, е бил тук свещеник от 1869 до 1872 година.