Левски щеше да продължи все в същия дух, но се замисли само за секунда, а сетне внезапно запя; имаше глас звучен като камбана и така плътен, просто с ръка да го уловиш:
— Дооостооойно еесть…
Заслушаха се с упоение в сладката и призивна черковна песен, някои дори й пригласяха. Мнозина се прекръстиха — една песен бе превърнала простата изба в Божи храм. А когато гостът млъкна, сливналии се спогледаха и някой — като че ли бе прочутият песнопоец Георги Икономов — поде друга, в която всички до един го последваха:
— Боже мой! — възкликна Дякона. — Всичките мои приказки не чинат колкото ей тази песен. Кой ли я е наредил?
— Днес му стиснахте ръката — засмя се насреща му Михаил Икономов. — Добри Чинтулов, кой друг. Пък и само тази ли е?
— Нека сега да запиша само тази, ще има време и за другите. А на господина Чинтулова кажете, че от днес е спечелил най-ревностния разпространител за своите песни навред по Българско…50
Той извади тефтерче, помоли да започнат песента отначало и бързо-бързо записваше думите й. После се присъедини и към певците — отначало колебливо, сетне все по-уверено. А сливенският вятър издуваше бузи навън и сякаш също им пригласяше…
10.
Пак по един, по двама, както бяха дошли, хората си тръгнаха някъде към полунощ. Като играеше на „почти стопанин“, Боян нарочно остана от последните — искаше да поговори насаме с Левски. Успя, но не и насаме; не бързаше да си тръгне също и Дели Ради и личеше, че е с намерение да не се отделя от своя отдавнашен другар. Бащата на Боян остана с впечатление, че смятат да пренощуват под неговия покрив и вече разравяше раклите да търси завивки, когато Левски го спря:
— Не, дядо Бяно, ние също ще тръгваме.
— Ще бие на очи, синко, ако се прибереш в хана по туй време…
— Изобщо няма да спим в Сливен — беше неочакваният отговор. — Дели Ради е наел две кончета и още сега поемаме на север…
— Сега? — не повярва на ушите си старият човек. — В тази фъртуна?!
— Такова време е най-сгодно за мене — с привидно нехайство каза Левски. — Ще има да се преборвам с вихрушката, ала поне ще съм сигурен, че никое заптие не ще ми поиска тезкерето. — И добави извинително: — Не се бой за мене, дядо Бяно. Няма да ми е първица. Пък и с такъв ясъкчия като Дели Ради… Само ще сме ти благодарни, ако ни посочиш хем по-пряк, хем по-затънтен сокак да излезем от Сливен.
— Това ще направя аз — бързо вметна Боян. — И без това също и моят път е нагоре — ще ви изведа чак до последната къща на Раковската…
— А, не! За човек от моя занаят не е позволено да има край себе си дружина дори в нощ като сегашната. Само ще ни посочиш пътя, ние с Ради ще се оправим нататък.
Боян разбра, че кроежът му да поговори на четири очи с Левски пропада окончателно, та — ще не ще — отвори приказка веднага:
— Да призная, искаше ми се да споделя нещо, господине, пък ми беше неудобно пред всички останали. — Левски, който бе понечил да стане, отново се настани на възглавницата край мангала. С ъгъла на очите си Боян забеляза, че неговите неочаквани думи бяха привлекли вниманието също на баща му и на нейковчанина със свирепия поглед. — То се отнася лично за мене, господине, но трябва и вие да го знаете, тъй мисля аз. — Другият го подкани с очи и той продължи: — На людете, които бяха събрани тази вечер, вие ще се облягате в бъдеще. Исках да ви река честно, господине, че аз… аз просто не съм от техния калъп… Не че не милея за отечеството си, не ме разбирайте погрешно. Ала аз някак си по природа не съм… не съм…
— За революционер — помогна му бащата.
— Да, не съм за революционер. Анастас, Георги, Таню Стоянов, навярно негова милост — той кимна към Дели Ради, — туй са все хора, дето при един знак ще бъдат с пушка в ръка на Агликина поляна. Ще ви изповядам със срам, господине, че през целия си живот аз изобщо не съм се докосвал до пушка или пищов, комай не мога и да ги напълня.
Другият го изгледа продължително; дори в оскъдната светлина на лоените лампи можеше да се види колко топлота и разбиране имаше във ведросините му очи. Поклати русата си глава.
— Не си прав, аратлик — каза свойски, — хич не си прав. Революцията има много имена, драги, тя не е само да си с пушка на Агликина поляна. И често пъти най-полезен за революцията не е непременно пищовджията и нишанджията. Искаш пример ли? Ами ето, да вземем баща ти. — Бяно Абаджи се опита да го прекъсне, но Левски не му позволи. — Ти виждаш ли баща си да се стреля с гаджалите нагоре по овразите? Аз не го виждам. Ала ще река, че ако сложа в едното блюдо Бяно Силдаров, а в другото сто сигурни нишанджии, везната ще натежи към неговата страна.
50
Че Левски е познавал и високо ценял творчеството на Чинтулов няма никакво съмнение: в тефтерчето му саморъчно е записано едно от по-малко известните му стихотворения („Току-що се яви зората…“), а мнозина негови съвременници го изтъкват като възторжен изпълнител на Чинтуловите бунтовни песни, дори един от тях (Д-р П. Ив. Стоянов. Град Ловеч като център на БРЦК, столица на Левски, 1901) изрично споменава, че „Вятър ечи, Балкан стене…“ е била „любимата му песен“. По-неясен е въпросът кога Апостола на свободата се запознава с това творчество. Според сведения на Васил х. Караиванов (в Димитър Страшимиров. Извори, т. І, С., 1929, стр. 707–710), което не е подкрепено от други и само по себе си е твърде колебливо, като четник при Филип Тотю в 1867 г. Караиванов чул някой в гората да свирка „с листо“ „Вятър ечи…“ и едва по-късно разбрал, че свирачът бил Левски, може да се приеме, че Дякона е пеел Чинтулови песни още като четник при Панайот Хитов. Други съвременници обаче говорят за негови изпълнения едва от периода на основаването на комитетите, т.е. около 1870–71 г., нататък. Поради липса на сигурни данни и за нуждите на романа тук приемаме, че Левски се е срещнал с поезията на Чинтулов в Сливен през 1869 г.
За преклонението на Левски пред Чинтуловото творчество срв. Никола Караиванов. Васил Левски и Чинтуловите бунтовни песни, в-к Макове, 27. 3. 1986.