— Ето, този е!…
Тогава един от турците го замери с пушката и извика:
— Теслим ол!…369
Андон изобщо не помисли за револвера в джоба си. Не защото видя безсмислието на всяка борба срещу толкова нападатели — просто от глад бе като обезумял, та не си спомни за оръжието. В това време турците се нахвърлиха върху него и едновременно вързваха ръцете му на гърба и го биеха кой където завари. А един завря лицето си в неговото и му се присмя:
— Намери и ти от кого да търсиш помощ. Ами че с тебе, ахмак с ахмак, стават вече трима, дето Енчо ни ги предава в ръцете…
По-късно се разбра, че турчинът е говорел истината. След битката при Харем бунар две момчета се бяха изгубили от дружината и след безброй мъки бяха стигнали до Терзобас с намерение да вземат храна и да стигнат Кортен, от където беше единият, Георги Колев. Енчо Иванов и тях издаде на турците…
Андон помоли за храна. Турците се оказаха по̀ хора от председателя на комитета, та му дадоха нещо да хапне. Ядеше момъкът, а злобата се надигаше в него — злоба и погнуса от грозното предателство. Прецени, че не може да продължава с лъжата за разнасянето по колибите на прежда — револверът, който намериха в джоба му, го издаваше. И затова като започнаха да го изпитват, той посочи с очи към бакалина:
— Аз съм от бунтовниците — каза. — И този, Енчо, е от нашите. Беше обещал да събере хора и да излезе при нас. Дойдох да ги прибера и да взема хляб, както и друг път ни е давал.
Каза го убедително и турците без много-много приказки вързаха и предателя и захванаха да го налагат с прикладите на пушките си. Не се стигна до голям бой — Енчо Иванов веднага развърза език и каза всичко, каквото знаеше. („Всичко и повече“, ще отбележи летописецът на събитията Д. Кукумявков.)
После завлякоха двамата в конака и започна същинският истиндак. Андон не забрави поръката на войводата, но му се видя презряно и низко да издайничествува като този гаден бакалин до него. И заключи уста. Но и турците си разбираха занаята: приложиха върху него всички адски способи за мъчение, които така добре владееха — като се започне с „обикновения“ бой до кръв и се стигне до вързване на камъни на детеродните органи… И се случи онова, което Стоил бе предвидил: момъкът не издържа и издаде мястото, където се бе разделил с дружината. Хайката, която изпратиха до там, се увери по следите от стъпки, че е казал истината, но Стоил и комитите сякаш бяха потънали в земята.
Тогава субашата на Терзобас издаде две разумни заповеди: Андон Кутев и „тази долна лисица“ Енчо да се отведат под силна стража в Сливен, а на всички околни села и на Осман бьолюкбаши да се извести да вдигнат башибозука, понеже прочутият Стоил е някъде тук, в околността.
Така и направиха.370
През целия път до Сливен Андон Кутев плака безутешно, като дете — не така си бе представял той личното си участие в битката против петвековния тиранин…
12.
Мустафа ага ги видя от горния пенджер на конака и никак, ама съвсем никак не му стана кеф. Защото дори за ум като неговия не беше трудно да се досети за какво идва такава неслучайно събрана двойка, поп Юрдан и Панайот Минков — баш папаза на Сливен и секретаря на християнската община. Всъщност неслучайното не бе толкова в длъжностите им, колкото в каращисването на двамата: единият буен, невъздържан и хаплив, другият умен за десетмина умни и с такава витийска уста, която навярно би излязла насреща и на шейх юл-исляма. Мюдюринът прокле късмета си, че анджък сега мютесарифът се бе измел нанякъде и нему, на Мустафа, оставаше стипчивото по вкус задължение да приеме двамата видни гяури. Каза си едно „аллах керим“371 поне затова, че ги съзря достатъчно навреме, да не го сварят неподготвен и да го шашардисат с приказките си. Тъй или иначе, когато му доложиха за идването на поп Юрдан и Минков челеби, той беше готов, поне външно — плоското му квадратно лице изразяваше самочувствие и високомерие, а очите над отпуснатите от ичкията торбички гледаха властно и — според възможностите на Мустафа — снизходително. Защо ли? — На тези мурафети го подсети старата мъдра поговорка: „Арър ол, молла оласън.“372
Двамата поздравиха почтително, но иначе още с първите думи не му спестиха една нападка: че са искали да говорят с Мехмед Хайдар бей, но, няма как, ще се задоволят и със заместника му; злоезичният поп Юрдан на това място не спести да подхвърли на български, че „като няма риба и ракът е риба“.
370
Главата е изцяло автентична, като са запазени дословно и някои реплики на героите. Единственото малко отклонение е, че Андон Кутев и Енчо Иванов са били изпратени първо в Ени Заара (Нова Загора), където именно са били най-страшните разпити и изтезания, а едва след това в Сливен.