— Защо толкова искахте да говорите непременно с мютесарифа? — попита Мустафа ага. — Мигар той е единственият представител на властта в Сливен.
— Защото в близките дни той показа, че е повече от мютесариф — рече с уважение Панайот Минков. — Той е човек, а в последно време човеците комай понамаляха, мюдюр ефенди.
— Искаш да кажеш, че между правоверните в Сливен санким няма друг човек извън Хайдар бей?
— Надяваме се на противното, мюдюр ефенди — със същия уж равен, пък нараняващ глас каза секретарят на общината. — И затова не се върнахме от вратата, а помолихме ти да изслушаш молбата ни.
— А, за някаква молба ли било? — престорено ги поощри Мустафа. — За ваш хатър и две съм готов да изпълня.
— Тогаз да почнем от втората. Мигар нас, дето и двамата сме по-възрастни от тебе, ще ни държиш така прави като слуги, мюдюр ефенди? — остро го нападна поп Юрдан. Поп Юрдан, разбира се, кому прилягаше повече от нему да зашлеви такваз плесница. — Или вече се е свършило прочутото мюсюлманско гостоприемство, ефенди?
Четвъртитото лице на мюдюрина позаглади ръбовете си и стана по-скоро осмоъгълно; той си даде сметка, че като „го бе давал тежко“ (както думаха сливналии), се бе увлякъл и преиграл — във всички случаи Хайдар бей никога не би пропуснал да стори поне външно ихтибар на двамата видни гяури.
Той се разчевръсти, настани двамата гости на миндера, предложи им и кафе, но те отказаха.
— Тогаз предлагам да се върнем на молбите, ефендилер. И по-точно на първата, която се оказа втора.
Нея я изложи Панайот Минков. И Мустафа ага се поздрави за далновидността си — беше асъл онази, за която си бе помислил още като видя двамата да вървят тежко-тежко към конака. Казано накратко, те молеха за разрешение християнската община да прибере главите, що стърчаха около конака, и да ги погребе според тяхната си вяра. Мюдюринът ги изслуша, а междувременно си мислеше как точно да откаже. Че щеше да откаже, той си го знаеше отнапред; искаше обаче отказът да бъде такъв, че да клъвне по сърцата тези двамата пред него — да накаже единия за сербезлъка, другия — за голямата му уста. Трябва да бе мислил повече, отколкото си даваше сметка, защото поп Юрдан го върна — съвсем посвоему — към действителността:
— Да смятаме ли, ага, че в случая важи вашето „Сюкют икрардан гелир“?373
Мустафа ага се стресна, че чак подскочи:
— Напротив, папаз ефенди, напротив. Главите ще си останат там, където са.
— Кой го казва това? — попита невинно Панайот Минков. — Мюдюринът или човекът?
— Човекът, който е облечен с властта на мюдюрина — беше неочаквано сръчният като за Мустафа отговор. — И ще ви обясня защо, ефендилер. Това наоколо не са глави на какви да са престъпници. Не ги обвиняваме нито в убийство, нито в кражба, нито в изнасилване. Те са по-страшни от всичко туй, взето заедно, ефендилер. Това са девлет-душмани, хора, що са имали дързостта да вдигат ръка против падишаха, да му даде аллах да живее сто години. Разбирате ли ме, ефендилер? Главите са за показ и назидание на оногова, комуто и занапред ще скимне да последва примера на тези комити.
— Ако са убити с оръжие в ръка или в сражение, тогаз смъртта им е според закона — все така сговорчиво продължи Панайот Минков.
— Евет, точно така бяха убити, че дори и бунтовен байрак носеха — потри ръце мюдюринът. Но в следващия миг се подхлъзна по нанадолнището — ей така, от увлечение: — Ние изобщо действуваме само според закона, ефендилер.
Панайот Минков стана, взе от полицата на стената две подвързани с кожа книги и ги постави на масата пред Мустафа ага.
— Това са Коранът и Шериатът, мюдюр ефенди. С негово високоблагоговейнство те молим да намериш къде в тях пише, че главите на душманите трябва да се побиват на кол и да се излагат до разлагане на месата. — И добави насмешливо: — Потърси спокойно, мюдюр ефенди, ние с поп Юрдан не бързаме, ще почакаме.
И в този момент Мустафа ага не удържа нервите си:
— Вън! — изкрещя той с цяло гърло. — Вън, утанмазалар374 вън или още сега ще ви уловя за вратовете и ще ви изхвърля през прозореца. И никой няма да ми каже „гък“ за това — стига ми само да повторя дързостните ви думи.
Двамата се изправиха на крака и без приказки тръгнаха към вратата. Когато беше хванал дръжката, поп Юрдан прехвърли през рамо:
— Като повтаряш думите ни, ага, не пропущай да споменеш, че именно ние, „неверниците“, се позовахме на Корана и Шериата…