Тогава едва ги погребаха според обичая, но вече не личеше кой череп на кого от бунтовниците е.
13.
Ако златната рибка от приказките го попиташе за най-голямото му желание, той без колебание би отговорил: да умре! Именно да умре — това беше едничкото, което Стоил искаше. Не заради глада, дето го мъчеше не по-малко от другите. Не и заради ранената ръка, която пламтеше от зараза и навярно под парцалената превръзка бе захванала да гние. Стоил желаеше смъртта, защото великата цел на живота му се бе провалила — тръгнал бе да предвожда българска войска във война за „свобода или смърт“, а тази война изобщо не се състоя, превърна се в едно непрекъснато бягство и унищожение на най-добрите синове на народа. И то не унищожение в славна битка, а както се унищожава преследвано стадо елени: вървят по дирите им и — бум! — тук падне един, нататък — бум! — още един… и докато погледнеш — стадото вече не може да се нарече стадо, а само няколко подивели от страх и глад животни, които, обречени, чакат своя ред да получат куршум в сърцето и да зарият с крака във влажната пръст.
Но щом беше така, защо Стоил сам не потърсеше смъртта? Защо не стореше най-простото: да налапа цевта на вярната си кринка и да дръпне тетика? — Обяснението беше само едно: той беше войвода! Да, Стоил беше войвода и знаеше, че дори още само един-едничък човек да беше под заповедите му, той отговаряше за него и нямаше право да потърси спасение лично за себе си — нито спасение в бягство, нито спасение в смъртта. Да бъдеш войвода беше чест, но и дълг. И Стоил безропотно носеше тежкия кръст на своя дълг.
Макар в далечината да се мержелееше собствената му Голгота…
Като видяха, че на уговорената среща иде не Андон, а потеря башибозук, Стоил и четирите момчета, които му оставаха, се спуснаха по на юг. Над Алобас377 намериха подходящо място — сушина под естествен заслон — и пренощуваха. Станаха още по тъмно и войводата ги накара да нагазят в Тунджа, за да заличат следите си. Час ли вървяха така, два ли, никой не разбра. И след един завой на реката под Икисчий378 им се видя подходящо кътче като за дълга почивка. Имаше тук избуяла ръж, за да намерят укритие в нея, а съвсем наблизо и буйна чешма — ако нямаха храна, поне да не страдат от жажда. Не знаеха, че се казва Сътма чешма379, а и не подозираха, че с участта си ще запишат името й в историята.
Лежаха в ръжта и почти не говореха: за говорене се искаха сили, пък те пестяха всяка останала им силица. Някои се опитваха да залъжат стомасите си с ръж, но напразно — имаше вече оформени класове, ала с още празни зърна, неналяти. А съдбата междувременно вече крачеше към тях от Икисчий и Бинкос. Не го подозираха, защото, капнали от умора, не бяха забелязали как едно турче-биловарче бе видяло дирята им от реката до нивата и бе побързало да вдигне потерите в двете села. Но и да го подозираха, надали щяха да предприемат нещо — доколкото още имаха възможности, то бе само за едно: да посрещнат смъртта.
Тъй се търкаляха в ръжта, когато ненадейно ги сепна глас:
— Предайте се!… Заградени сте отвсякъде!…
Стоил се подпря на здравата си ръка и се понадигна. Гласът не лъжеше — наистина над ръжта около тях се червенееше пръстен от фесове. Стоил не ги брои, но на око прецени, че са поне двеста…
— Предайте се или ще ви избием!… — продължи онзи, който се бе провикнал и преди малко.
Момчетата за последен път се оживиха и приканиха войводата да станат и да отговорят със стрелба. Знаеха, че могат да разчитат само на револверите си, а в тях имаха само по два-три патрона.
— Но поне ще пратим неколцина при аллаха им — каза Михаил Гаджалов.
— И ще измрем като мъже — добави Кондю, — а не като овце на кланица.
Стоил поразмисли върху думите им и поклати косматата си глава:
— Недейте стреля. Ще се предадем. — И въздъхна. — Когато и самото време ни стане душманин какво можем стори?380
Те продължаваха да го молят, настояваха да загинат в бой, ала войводата държеше на своето: защо да се погубват мърцина, казваше, ако се предадат, може и да запазят животеца си. Дори и да ги заточат в Диарбекир — млади са, може да доживеят да видят отново своите и Сините камъни горе…
С такива и подобни думи им наложи волята си и на свой ред се провикна към обкръжителите:
379
Няколко думи за местността около чешмата. При личен оглед на автора през март 1988 г. се оказа, че сега р. Тунджа изобщо не минава в близост до нея — водите й са спрени от два последователни язовира в по-горното й течение. От върбите обаче личи, че преди коритото й е било на около 300 метра от чешмата. На мястото на някогашните ръжени ниви сега има нови насаждения.