— Аз съм Стоил войвода. — При това име ръжта зашумя — тръпка бе преминала по потерите. — Кой е най-главен от вас? Ако ще говоря, искам с него да е.
Откъм реката се обади друг глас, различен от предишния:
— Най-главен съм аз, Осман бьолюкбаши. Какво има, Стоил паша?
— Щом си бьолюкбаши, изправи се и говори като мъж.
Осман намери кураж и се надигна над ръжта. Стана на крака и Стоил.
— Така де — каза на бьолюкбашията, — истинските мъже знаят да се стрелят, но знаят и честно да разговарят.
— Какво ще разговаряме, когато сме ви хванали като във вълчи капан?
— Хванали ли сте ни или не, туй още не се знае. Приканваш ни да се предадем. Искам от тебе честна мъжка дума: ако ви послушаме и се предадем, ще се отнасяте ли с нас почтено, като войник към пленника си? И в Сливен ще ни дадете ли възможност пред законен съд и пред народа да разкажем защо оставихме жени и бащини огнища, за да хванем пушките?
— Обещавам — заяви тържествено бьолюкбашията. — Предадете ли си силяха до последната джобна чекийка, ще ви нахраним и ще ви отведем като пленници във война.
— Съберете оръжието и го предайте, момчета — нареди на своите войводата. И сам разкопча силяхлъка…
Струпаха на едно място всичкото си оръжие и Васил Желчев, най-младият, го награби и го пренесе към мястото, където, подпрян на пушката си, стоеше Осман бьолюкбаши. Като се върна при своите, с него дойде и един турчин, който грижливо опипа джобовете и крачолите на потурите им. Не беше някой младок — като че бе превалил петдесетте, — но ходеше напето и изпъчено, пък и в лице си го биваше — русоляв и белолик, с леко чип нос и пълни устни.
— Защо ми се чини, че те познавам? — попита го Стоил.
Онзи се засмя. Бе жестока усмивка, без капчица сърдечност в нея.
— Наистина ме познаваш. Юксел бей от Козосмоде. Само че този Юксел не е онзи, Стоиле. Онзи беше долу и викаше „пес“, докато сегашният е отгоре. И помни, че има да ти го връща…
— Е, за връщането ще има да почакаш. Нали Осман бьолюкбаши даде дума…
Не успя да завърши. Едно „Ха бакълъм, чоджуклар!“381 извикано от същия този Осман, на чиято дума Стоил се позоваваше, накара стотиците башибозуци от потерите да припнат през ръжта и да се нахвърлят — може да имаше по двайсет души върху едного — на петимата безоръжни бунтовници. Едни ги вързваха, а други сипеха връз тях удари — с приклади, с юмруци, с тояги, кой с каквото и където завари. Биха ги още там, в ръжта, до съсипване, а после ги изритаха на голото място между Сътма чешма и реката.
— Ах, бай Стоиле — упрекна го Георги Дражев, — защо не ни даде да стреляме и да паднем като мъже? Тъй сега по-добре ли е?
Упрекът бе справедлив, но излишен — войводата вече сам бе разбрал, че бе извършил пагубна грешка: разчитал бе на честност и на войнишко достойнство в хора, които само по образ се числяха към човешкия род, а иначе по душа и разбирания бяха истински зверове. И горко, горко съжаляваше… И тогава разбра едно — трябваше да загине като военачалник и войвода, а не да остави да се гаврят с него тук и в Сливен. Както беше с вързани ръце, той се тръшна на земята, захвана да рита с крака и да вика:
— Вземете ми главата, кучета недни! Щом се отметнахте от думата си, нито крачка няма да помръдна от тука!…
Биха го и го мушкаха с ножовете си, но той още повече ги псуваше и ги дразнеше с хулните си думи.
Като видя, че няма да се справи с него (пък и другите четирима пленници не се държаха на краката си), Осман заповяда да докарат една талига от близкото село Икисчий. Не ги натовариха, а ги нахвърляха като чували в талигата. Ала Стоил продължаваше да не се предава — викаше, ругаеше, а по едно време се промуши между ритлите, та тялото му се провисна и задното колело мина през гърдите му.
— Вдигнете го и го вържете за колата — заповяда бьолюкбашията.
Един, ако не най-чевръст, то поне най-мераклия, изтича пръв да изпълни заповедта. И полумъртвият Стоил го позна — беше Руфи Сезгин, близнакът на Юксел.
— А, ти ли си! — подигра го само на пръсти от лицето му. — Ти, дето момиченцата…
Руфи Сезгин го удари с всички сили през устата с тепелика на пищова си. Стоил изплю връз него кръв и зъби, но продължи с предишната крива усмивка да му се надсмива:
— Ама ти си можел не само с децата бе, Руфи Сезгин!… Остави ме за малко, искам да разкажа на твоите…
Руфи кимна на брат си:
— Ела!… Тази уста много се разбъбри…