Юксел се притече, повали войводата по очи на земята и седна на гърба му. А Руфи Сезгин извади камата си и где режейки, где кълцайки, отряза главата на войводата. Хвана я за косите и я вдигна нависоко. Странно — не се чу нито един радостен възклик.382
Около залез слънце талигата с пленниците и тълпата башибозуци с главата на войводата, вдигната на висок до два човешки боя прът, наближи крайните къщи на Сливен. Там неочаквано бунтовниците се обърнаха към Осман бьолюкбаши с молба: нека да им разреши пеша, на собствените си крака да отидат до зандана. Осман помисли, помисли, пък се съгласи; каза си, че даже по-голяма чест ще е за него, ако води здрави и прави комити, а не няколко разкашкани от лобут тела.
Като навлязоха в улиците на града, четиримата — мършави, накуцващи, с окървавени дрехи — се подредиха двама по двама и за голяма изненада на Осман и всички потераджии изведнъж издигнаха глас и запяха:
При тази песен занаятчиите от дюкяните и случайните минувачи спираха, едновременно с жалост и уважение изглеждаха тези живи трупове, които имаха дързостта да вървят с бунтовна песен на уста, и сваляха калпаци при преминаването им. Имаше дори и турци, които също им се покланяха…384
Четвърта част
Земя под сянката на ятагана
Турските зверства в Сливен не се ограничават с последиците на тукашното въстание. От датата на избухването му до първите три дена на януари 1878 г. страниците на сливенската история ще се окажат тесни, за да поберат ежедневните и многочислени пожари, насилия и убийства.
1.
През тези дни, за които в бъдеще сливналии неизменно щяха да прибавят „паметни“, Бяно Абаджи остана в града, макар другите бараджии и тепавичари отдавна да бяха излезли нагоре по долапите си. Две коренно противоположни причини го задържаха тук: неизвестната съдба на внука Стефан, страхът за когото караше сърцето му да се вледенява, и радостта за новите обитатели на старата Силдаровска къща. Тези противоречиви чувства определяха и поведението му. Бяно ден и нощ чакаше вест за участта на Стефан, но я чакаше някак си наготово, тя да дойде при него, не обикаляше като останалите сливналии в неговото положение да я гони, подпитвайки в конака, по ханищата и кафенетата; с изключение на времето по вечерня, когато отиваше да се помоли и да запали свещ в „Свети Димитър“ за живота на внука, той почти не прекрачваше дворната порта. Ако се съдеше по това, че почти непрекъснато прекарваше в собичката, която бе запазил за себе си, можеше да се помисли, че той ден и нощ кърши пръсти и пали лула след лула. Истината обаче не беше точно такава. Наред с тревогата в самотните си часове той се отдаваше напълно и на насладата да слуша шетнята на Таша и на двете й дечица, да наблюдава през джамчето на прозореца си все още малко притеснените („като на гости“) игри на Иринка и Нойко по двора или в „неговата“, на Бяно, леха със сини и розови зюмбюли: след като дълги, дълги години тук бе само сграда — темели, стени и покрив, — сега, с този прилив на млада и свежа кръв, постройката оживяваше пред очите му и се превръщаше отново в дом, стоплен от човешко присъствие и човешки дъх. Сам и след дълъг размисъл бе избрал своето поведение. Три пъти на ден сядаше при софрата с Таша и децата, но в останалата част на деня само сегиз-тогиз се присъединяваше към тях — смяташе, че така силом принуждаваше жената да поеме цялото домакинство в ръцете си, а малките, необременени от неговия надзор (както иначе биха могли да изтълкуват присъствието му), да престанат да се чувствуват като в чужда къща и да започнат да я приемат като своя. Дали сполучваше, той не знаеше, но поне такова беше неговото желание. И като че ли малко по малко успяваше: тъй като в срещите на трапезата, по хаета или на двора беше безкрайно сърдечен към тях, Таша и децата възприеха дългите му усамотения в собата като черта на неговия характер или на привичките му и постепенно започнаха да се отпущат, престанаха да разговарят помежду си шепнешком и дори не подозираха какъв балсам за душата му бяха техните бодри гласове и смехът на Иринка и Нойко, който с всеки час ставаше все по-звънлив и по-жизнерадостен.
382
На мястото, където е убит Стоил, през 1968 година признателните му съселяни са вдигнали скромен, но достоен паметник, който да напомня на поколенията за великата саможертва на войводата. За чест на жителите на с. Стоил войвода (сега в община Нова Загора), бившето Инджекьой, следва да подчертаем, че на паметника те са изписали името не само на Стоил, именития представител на селото им, но и на останалите бунтовници, които са го съпровождали до последния му час.
383
За революционната песен, с която четиримата пленници са влезли в града, се споменава само в малкия по обем, но извънредно компетентен сборник Втори Сливенски…, с. 20. Ето самия текст: „Останалите четници са подкарани към Сливен. Когато навлизат в града, последните, за голяма изненада и учудване на потерята, въпреки умората, запяват революционна песен.“ Сведения за тази революционна песен авторът не е срещал в изворите.
384
Уверяваме читателя, че в книгата сме предали с почти абсолютна пълнота и автентичност Априлското въстание в Сливенския революционен окръг. Разбира се, тъй като целта ни не беше да преразкажем дословно историята, тук-там ни се наложи да се откажем от някои детайли или участници. Преди всичко смятаме, че всеки българин би трябвало да знае значително повече за Иларион Драгостинов — според нас една от най-светлите личности на Априлското въстание, неотстъпващ по нищо напр. на Волов, Каблешков и др. Недостатъчната му известност е напълно незаслужена. За любознателния читател бихме препоръчали многократно цитираната книга на Димитър Костов с приложения към нея спомен за Драгостинов от Никола Обретенов. Ако намирането на тази книга представлява трудност, препоръчваме също който и да е по-подробен труд върху Априлското въстание, макар че там биографичните бележки за главния апостол на Втори окръг са, общо взето, недостатъчни.
Все в интерес на романа се принудихме само да споменем някои от основните фигури на въстанието в Сливен и Сливенско, а други изобщо не намериха място в страниците на романа: бояджията хаджи Димитър Петров Бояджиев, търговецът Юрдан Данчов, учителят Пенчо Черковски, по това време в Карнобат, Жельо Бояджиев (сравнително твърде противоречива личност) и т.н. Една от много ярките фигури, която също не намери място в романа, е отец Амфилохий — странна личност, изобщо не докрай изяснена биографично от историците. Сливналия по рождение и произхождащ от семейство на много свещенослужители, владеещ отлично няколко езика, със своите странствувания по света той в никакъв случай не отстъпва на прочутите си съграждани Добровски и Добрович. Любопитното при него е, че се е явявал в Сливен винаги, когато се е подготвяло въстание — по време на „Хаджи Ставревата буна“ в 1862 г., преди приближаването на Хаджи Димитър в 1868 г., също и в началото на Априлското въстание. Специално в последния случай именно той е донесъл „магическото“ предсказание, че „Туркия ке падне“. Изчезнал по необясним начин от Сливен в бурните дни на въстанието, той е един от тримата свещеници, осветили в Плоещ Самарското знаме на българското опълчение, а после е участвувал и в Освободителната война. Доживял Освобождението, но починал скоро след това (1880 г.). При липса на подробна биография, насочваме читателя да научи повече за отец Амфилохий от д-р С. Табаков. История…, т. ІІ, стр. 325 и следващите, също в Ф. М. де Прерадович. Спомени за Руско-турската война 1877–1878. С., ВИ, 1977.