— Баща ми от половин век е в народните работи. — Боян имаше такъв вид, сякаш е дъвкал стипца. — Уж е речено, че синът всявга трябва да надвиши баща си, пък пред него аз съм едно кръгло нищо.
— А кой преди петнайсетина години вдигна хаврикаджиите да се опълчат срещу султановата заповед? Кой опозна що е турска правда под тоягата на Шибиля? Кой лежа невинен с Филип Тотя в зандана? Кой лани, когато се стягаше чета да излезе в помощ на Хаджи Димитра, беше в сърцето на заговора и се наговаряше направо с Гунчо войвода?
Слисан, Боян зяпна — никога не беше предполагал, че човек като Васил Левски така изтънко ще знае житието-битието му.
— Туй са обикновени неща — каза, — таквиз или подобни могат да се изредят за всеки българин. Обаче те не са белег на революционер…
— Преди малко споменах, че революцията има много имена, аратлик. Учителят, който не се задоволява да тъпче малките главици с природознание или свещена история, а наред с това възпитава и родолюбци, всъщност прави революция. Вашият Добри Чинтулов стъкмява песни, но те са революция, и то каква революция. Зная в Пловдив едного, трябва да е твой акран, а вече го зоват дядо Данов…
— Аха, книгоиздателят — вметна отново Бяно Абаджи.
— Наглед мирен занаят, издава книги, ала това също е революция. Каравелов в Букурещ, дядо Славейков в Цариград, Богоров, Грудов и Касабов с техния „Народност“ — те, ще кажеш, са само вестникари, пък на дело чрез вестниците си правят революция.
— Аз съм далеч от всички, които изредихте — горчиво се самообвини Боян. — Какво мога аз? Да тъка аба, както е тъкана и преди хиляда години. Наистина уважават ме хората — той изкриви лице, — дори и в абаджийството наравно с баща ми ме слагат…
— А по-рано не друг, а сам Добри Желязков те е повикал дясна ръка да му бъдеш — уточни гостът за ново изумление на абаджията.
— Няма да отрека, така беше. Дори сега един наш съгражданин от най-заможните, Стефан Саръиванов, ме калесва за първомайстор на фабриката, която ще строи в Асеновския боаз…
— Това го чувам за пръв път — с нотка на горчивина го прекъсна баща му. — Не, не за фабриката, за нея стигна и до моите уши. Но че Стефан Саръиванов те кани за първомайстор… Ех, сине, сине. Ако бяхме не в този голям град, а на село, хората щяха да те низвергнат за това твое незачитане към стария ти баща.51
— Вчера следобед ми го предложи, тате — заизвинява се Боян, — нямаше кога… Пък, честна дума, аз самият исках да се посъветвам с тебе…
— Ако слушате мене, също и индустрията е революция — намеси се в препирнята им Левски. — Защото индустрията принадлежи на утрешния ден и е много важно дали и в това поприще утрешният ден ще принадлежи нам, на българите, или ще оставим да ни изпреварят агаларите.
— Значи ме съветвате…?
— Разбира се. Във фабриката ще си по-полезен, отколкото при твоите пет-шест стана. И в някаква степен ще се наредиш до учителя, до песнотвореца, до вестникаря. — Той се засмя. — Е, аз казах само щото мисля, пък решението — то си е твое. Ама хайде — път ни чака. — И ставайки, се пошегува: — „Йолджия йол, курбая гьол“52, както думат амуджите.
Тримата облякоха ямурлуците и се сбогуваха със стопанина. Боян не пропусна да забележи, че Левски с уважение целуна десницата на стария му баща.
Преведе ги по околни улици първо до мястото, където Дели Ради бе оставил конете, сетне им показа как да излязат на Ичеренския път и се разделиха. Докато ги изпращаше с поглед, лудият сливенски вятър донасяше до слуха му песента, която Дякона си припяваше:
Въпреки късния час жена му го чакаше. Боян не се изненада — познаваше я, та беше сигурен, че и по съмнало да се върне, тя пак ще го посрещне на крака. Знаеше и друго. Сопнеше ли й се или я попиташе, Райна щеше да се измъкне с нещо от рода на „Случи ми се малко работа вечерта“ или „Толкоз късно ли е? Пък на мен изобщо не ми се е доспало…“, а истината — онази, премълчаната — щеше да бъде съвсем друга. От живота Райна искаше здраве и спокойствие за семейството си и се плашеше от всичко, зад което усещаше злина — болест или премеждие, — а уравновесеният й разум и женският й инстинкт й подсказваха, че именно премеждия и беди вещаеха всички съзаклятничества и тайнствени отсъствия на мъжа й. Плашеше се Райна от тях и тайничко се молеше „Бог най-сетне да вразуми Боян, вече не е на възраст за такива работи“, но нито веднъж не възропта гласно — не беше героиня, но и не си позволяваше да става пречка по пътя на мъжа си.
51
За строгия патриархален ред в българското село по време на Възраждането и за уважението към старите хора срв. любопитния очерк на Илия Р. Блъсков. Благоденствието на нашите селяни (в Повествования за възрожденското време. С., БЗНС, 1985).