— Нататък ще оставиш всичко на мене, Бяно Силдар. На мене и на кончето ми. Впрочем и на един кат мои дрехи, в които ще преоблечете още горе Стефан. Пък за да не помислиш, че се мъча да се правя на много загадъчен, ще ти кажа тъкмежа си за по-нататък. Няма да мина посред града, Бяно Силдар. Вярно, всички в Сливен ме познават и ще видят, че водя наш човек, правоверен. Ала аз мисля така: хайде да не дърпаме дявола за опашката. Затуй ще преведа по здрач Стефан все по Новоселската, сетне нагоре по Коруча, ще пресечем набързо Хаджи Хасан махала покрай Кон баня и ето ни тука.386
— А как ще идваме ние, добри човече? Аз? Синът? Доктор Планински? Няма ли да бие премного на очи…?
— Вие с Боян изведнъж ще захванете алъш-вериш с кожи. Нали знаеш, че аз не съм само табак, но и прекупвач? Ще ми носите кожи за продан, пък от дюкяна има протка към къщата. — Турчинът се изкиска. — Е, като не става пазарлъкът, ще си ги вземате обратно, за да ги донесете на друга цена следващия път.
— А хекиминът, Юмер ефенди? И той ли ще продава кожи?
— Не, той ще лекува сина Мюрсел. — Табакът се изсмя повторно. — Горкото момче, ще има да „боледува“ под ключ две-три недели…
Речено-сторено! Не бяха изпушили тютюна, когато Юмер ефенди повика една от дъщерите си, нарече я Емине. Беше се закрила, естествено, ала под диплите на фереджето й личаха напъпилите форми на настъпващото моминство. И като започнаха едни нареждания — същинска градушка: да се освободи собата до сайванта, да прибере Мюрсел от улицата и да го заключи, да пусне в махалата слух, че момчето е хванало някаква прилепчива болест…
— И каква стана тя, моята? — разпери ръце Бяно, когато малко по-късно си тръгваше. — „Ийлик яп, денизде ат; балък билмез-исе, Юмер биледжек-дър.“387 Кешки някога да ми бе минало през ума, че „Юмер биледжек-дър“, щях всяка седмица по един мост да вдигам…
… На другия ден Юмер ефенди се кълнеше, че не човек, а никакво живо същество не го е видяло, когато е пренесъл Стефан в дома си. А още следобед „хеким ефенди“ Планински започна да посещава внезапно заболелия Мюрсел. И сигурно беше нещо сериозно, защото като си тръгваше, лицето му изглеждаше все по-загрижено и по-загрижено.
Докато доктор Планински още изчакваше да види степента на пораженията, в Сливен пристигна Шевкет паша с войската си и с безчислен башибозук и това стана начало на събития, които няколко поколения щяха да спомнят с ужас. Нека обаче читателят позволи тук да проследим по-нататъшната участ на Стефан.
След поредния преглед на осмия ден след преместването му в Айше Хатун махала, на излизане д-р Планински се отби в табакхането на Юмер. А там освен Юмер ефенди „се случиха“ Бяно Абаджи и Боян Боянов.
— Лошо — каза лекарят, без да се опитва да скрие загрижеността си. — Кракът е мъртъв почти до прасеца. И утре ще го отрежа до под коляното.
— Защо? — сопнато попита Боян. — Излиза, че ще режете и здравото.
Непривично за него, лекарят избухна:
— А откъде ще взема мускули, за да закрия костта, драги? — Сетне сякаш се осъзна и промени тона: — Хайде да не се бъркаме един на друг в работата си, господин Боянов, съгласен ли сте? Аз няма да ви уча как се тъче сукното, обаче и вие… С една дума вярвайте ми, че каквото е по силите на човека и на медицинската наука, ще го приложа. — И натърти: — За доброто на Стефан ще го приложа, не… — Той не довърши. — Утре сутринта ще дойда и ще нося необходимото. Кой ще ми помага? Трябват ми поне двама души.
— Мигар двамата с Боян няма да се справим? — почуди се Бяно.
— За да припаднете по средата на операцията, че да се чудя кого да спасявам ли? Не, господин Силдаров. Никога не вземам за помощник роднина на болния. Зная от опит, че роднината не става за помощник.
— Доверете се на мене, ефендилер — неочаквано се намеси домакинът. — Сражавал съм се в Каръмската388 война, пред Севастопол съм се нагледал на рани и кърви, рязане на ръце и крака и прочие.
— Приемам — съгласи се доктор Планински. — Но ми трябва още един за упойката. Дали да не хванем Мюрсел…?
— Момчето не е за тази работа, курназ е само на думи — поклати глава Юмер ефенди. И попита: — Може ли да бъде жена? Или не бива?
— Бива, как да не бива. Стига да е куражлия. Защото онова, което ще става пред очите й, няма да е като разиграването на мечка по панаира.
— Тогаз ще вземем моята Емине. Уж крехко момиче, пък душата й е като от челик. И е сръчна. Стига да знае какво трябва да прави.
386
За махалите на стария Сливен срв. тук бел. 6 към Първа книга. Сега ще споменем само, че Юмер ефенди очертава маршрут, който тогава е преминавал извън чертите на града, докато днес би бил почти през средата му. Изключение е неголямата Хаджи Хасан махала, която през епохата е била в най-южната част на същинския Сливен; Айше Хатун махала се е намирала непосредствено до нея в северна посока.
387
Малко преиначена турска поговорка; оригиналът завършва с „… аллах биледжек-дър“: „Направи добро, че го хвърли в морето; рибата ако не знае, Бог (при играта на думи: Юмер) ще знае.“.