Макар да беше притиснат до стената, Мехмед Хайдар успя да запази самообладание и да отговори с външно спокойствие:
— Признавам, това за четите е нещо ново за мене, паша ефенди. Но за втори път ще дръзна да кажа, че надали е правилно да се приравняват няколкото щури глави в Балкана или четите с двайсетхилядния богат Сливен. Разумният стопанин не гори юргана заради една бълха.
— Охо! — зло му се присмя пашата. — Ти дори си служиш с български поговорки, бей. Това за юргана и бълхата е българско, нали знаеш?
Мютесарифът отново успя да запази присъствие на духа.
— Откровено казано, не знаех, че е българска поговорката, затиалилериниз. — И сякаш между другото премина в настъпление: — И се учудвам, че ти знаеш това…
— Отраснал съм в село, на седем-осем часа път от тука, където освен чифлика на баща ми и чичовците ми, другите бяха българи — спокойно обясни пашата. — И тогава научих езика им.
— Може би ти се е случвало да наминаваш и друг път нататък?
— Не! Напротив — дал съм клетва пред аллаха, че ще се върна там само за да срина селото до основи. — Нов зъл присмех: — Стига и там да си нямат добър адвокатин като сливналии…
Бръснатото светло лице на Хайдар бей се изчерви от напрежение.
— Искаш да кажеш, паша ефенди, че ако не беше моята защита, би унищожил такъв голям и заможен град като Сливен?!
— Бих унищожил не Сливен, а комитското гнездо, бей. Гнездо, което от десетилетия ражда само хайдути и бунтовници, не заслужава да има място под слънцето.392 Какво, мютесариф ефенди? Няма ли да намериш пак някоя българска мъдрост, за да защитиш твоите божи кравички?
Мехмед Хайдар за пръв път се надигна от мястото си и взе една книга от полицата на стената.
— Този път ще ги защитя с думите на Пророка — каза, докато се ровеше в страниците на Корана. И прочете: — „Кажи на неверниците, че ако те се въздържат да не се противят, каквото е вече минало — ще им бъде простено.“393
Сега на свой ред се изчерви пашата. И тъй както беше мургав, лицето му доби цвят на патладжан. Изглеждаше по-кръвожаден от всякога, сякаш избираше по какъв начин да унищожи мютесарифа — да го застреля, да го заколи, или да го удуши със собствените си ръце. Но пашата не направи нито едно от трите. А като не намери и достоен отговор, за да запуши устата на този дързък бей, само измърмори една мръсна псувня, излезе и с хъс затръшна вратата зад себе си.
Два дни и две нощи Шевкет паша не излезе от покоите, които бяха отделили за него. Не прие повече мютесарифа. Не пожела да разгледа града. Не излезе да се поразходи из красивите околности. Изобщо нищо-нищичко не правеше. Цупеше ли се? Чакаше ли нещо? Каквато и да беше причината за странното му държание, никой не я разбра.
Вечерта на втория ден обаче той рязко се измени, превърна се в олицетворение на деятелността. Причината беше една депеша; Шевкет не благоволи да я покаже на никого, но чрез Хасан бей сливенци без труд научиха съдържанието й. Била пратена от ямболския каймакамин Ахмед ага и в нея се известявало, че село Бояджик394 и още шест села наоколо били пълни с комити и въстаници. При тази вест пашата засия; беше такова сияние, от което тръпки да те побият.
— Утре по тъмно цялата войска поема към Бояджик! — заповяда Шевкет на забитите си, докато триеше радостно ръце. — И артилерията, и башибозукът, всички! Искам ги отпочинали, за да вземем на един дъх пътя до селото.
Нетърпението му обаче беше толкова голямо, че не се стърпя до сутринта и вдигна войската още вечерта на 16 май. А при изгрев слънце беше вече пред Бояджик.
Вървяха бързо, но, изглежда, вестта за похода им все пак ги бе изпреварила, понеже извън селото го чакаха трима старци с хляб и сол в ръце. Първото намерение на Шевкет беше да ги отпрати, без да разговаря с тях. После обаче сметна, че като ги предупреди за намерението си, може да направи триумфа си по-бляскав. Смръщено и без бързане приближи до тях. И още отдалече позна човека с хляба и солта. Беше дядо Горан; някога, преди години, дядо Горан все намираше в гънките на пояса си по някое шекерче, за да почерпи Шевкет, сина на покойния мюдюрин. Като изговаряше някакви благословии, старецът поднесе табличката, но Шевкет без много-много приказки я изрита от ръцете му. Хлябът отхвръкна на една страна, солта на друга; паничката се удари о един камък, но не се счупи и това, кой знае защо, съвсем вбеси пашата.
391
Тук се налагат две уточнения. В интерес на романа съзнателно представяме преминаването на четите на Таню войвода и Христо Ботев малко по-рано от действителните дати. Всъщност малката чета на Таню войвода (Таню Стоянов Куртев) е слязла на българска земя на 16 май, а Ботевата — на 17 май. По отношение на участниците от Сливен и Сливенско в четата на Ботев думите на Шевкет паша са силно преувеличени. Всъщност истинският им брой е дванадесет, от които шестима от Сливен, четирима от Котел и по един от селата Глушник и Гергевец. За четите и за участието на сливенци в тях виж повече в: Памет за Таню войвода и четата му. Разград, 1936 (брошура); Васил Дечев. Таню войвода и неговият подвиг, в-к Сливенско дело, 27.ІV.1976; Васил Дечев. Ботев и сливенци, пак там, 4.І.1964; Петър Чолов. Съдбата на Ботевите четници от Сливенски окръг, пак там, 2.ІХ.1975.
392
Не преувеличаваме злонамереността на Шевкет паша, той наистина е смятал да унищожи Сливен, най-малкото българските му махали — срв. С. Табаков, т. ІІ, стр. 286: „Шевкет се запътва като победител към Сливен и имал намерение да го бомбардира и посече, защото тук «всички били комити».“.