— Може би за прикриване на първото престъпление — сви рамене мютесарифът. — Ако някой затрие цяло село за лична мъст, може и да се намери човек, който да му издърпа ушите. Ала ако се ударят четири-пет села, тогаз същият този „някой“ ще може вече да се кълне, че е потушавал въстание. И може нишан400 да получи даже… Животът на живите е по-важен от помена за умрелите, дядо Серафиме.
Хайдар бей изпълни обещанието си. Когато на разсъмване в сряда Делчо Чипиша изведе кочията от двора на митрополията, навън ги чакаха юзбашията Мехмед ага и осем заптиета, всичките на коне. Градът не беше се още напълно събудил, когато кочията и охраната прекосиха Големия мост и поеха на юг.
Няколко часа нито Делчо, нито ездачите дадоха почивка на конете. По едно време, трябва да беше към пладне, коларят дръпна дизгините и посочи с камшика си:
— Бояджик.
Дядо Серафим се взря в указаната посока, но освен едно черно поле, не видя нищо друго. Наистина тук-там можеше да се различи очертание я на дувар, я на кирпичена стена, ала всичко изглеждаше като под покров с цвят на катран. Изненадан и леко объркан, старият свещенослужител даде знак на Делчо да го чака, слезе от кочията и бавно тръгна към огромния черен саван. Стъпките му навярно отекнаха в мъртвото поле, защото онова, което бе сметнал за покривало, се нагърчи, повдигна се и с грозен грак отлетя към близката река — бяха гарвани и лешояди; много стотици гарвани и лешояди над много стотици мъртъвци — полуразложени, полуизкълвани, някои вече изглозгани до кокал. Птиците на злото навярно раздвижиха въздуха с крилата си, понеже след тях дойде смрадта; онази смрад, леко сладникава и упойваща, която издава само гниещата човешка плът.
Владиката се чувствуваше така, сякаш душата му бе опряла о гърлото. По гърба и гърдите си усети да се стичат вадички пот. Ако послушаше порива си, той би направил само едно — би запретнал полите на власеницата си и би побягнал, накъдето му видят очите, само да е по-далеч от този ад. Но като се пребори със себе си, той си наложи да се овладее. Падна на колене, прекръсти се и се помоли за Божията подкрепа. После, докато шепнеше непрекъснато молитви, дядо Серафим прекрачи в онова, което допреди два дни бе представлявало село Бояджик.
Всъщност искаше се въображение, за да разбереш, че тук е имало село с белостенни къщи и живи хора. Сега всичко наоколо бе руини, а руините имаха цвят на пепел. И трупове, трупове, трупове, безброй трупове, които лежаха там, където ги бе застигнала смъртта — намушкани, обезглавени, рязани на късове, с дупки от куршум в черепите, изтърбушени, всякакви…
Старият човек мина по най-широката улица („Господи Боже! Няма и година, откакто точно тук ме посрещаха с китки и кръстове селяните и коленичеха да целуват епатрахила ми!…“) и отиде до онова, което бе останало от черквата. Вратите и бяха издънени отвътре навънка и сега висеха, разкривени на пантите си. „Ами да — каза си владиката, — вътре са избухнали снарядите и…“ Той изкачи двете стъпала на входа и надникна през избитата врата. Олтарят, разбира се, не съществуваше, нямаше ги и иконите — взривовете ги бяха превърнали на трески. Нямаше и камара мъртви човешки тела, както дядо Серафим очакваше: от тези двеста или триста души, които бяха потърсили спасение зад каменните стени на „Свети Архангел“, сега бе останало нещо като пихтия от разлагащи се късове човешка плът. Един-единствен труп се открояваше от кашата меса, кости и вътрешности, която покриваше до един аршин дебелина пода на църквата. Беше мъртвото тяло на жена, кестенявата й коса издаваше, че до преди два дни е била млада, или най-много на средна възраст. Навярно не е била убита веднага, а само е получила тежки рани, та тя, когато се е свестила, се е опитала да се спаси, забивайки пръсти в стената и теглейки се към прозореца. Успяла бе само да се изправи на колене и бе издъхнала; навярно все пак бе впила нокти в мазилката, защото в смъртта си бе остала така, като залепена за стената.
Дядо Серафим коленичи отново и прочете полугласно кратка заупокойна молитва за тези, които се бяха сбогували с живота тук, в светия Божи храм. После запърши отново полите на расото си и тръгна напосоки през селото. Колко пъти му се наложи да прескочи мъртъвци, той никога не можа да си даде сметка. При първите молеше Всевишния за прошка, сетне престана да го прави — щеше да бъде една безкрайна еднообразна молитва. И само при два трупа спря владиката. Единият беше на млада жена, навярно толкова пъти изнасилена, че смъртта я бе застигнала по гръб и с разчекнати крака; това навярно се бе сторило недостатъчно на насилниците, защото после бяха отрязали главата й и я бяха оставили на един камък до обезглавеното и разчекнато тяло. Старият човек не се удържа и издърпа ризата върху разголените срамни части на жената. Искаше му се да премести и главата там, където бе стояла допреди два дни, но не намери сили да я вземе в ръце и да я вдигне от камъка. Вторият път беше при мъртвото телце на дете около годинка — русичко като ангелче от иконите. Него убийците го бяха почели, като го бяха разпрали на кръст — веднъж от гръкляна до чатала и втори път напреки през коремчето. Нещо възропта в стареца, не му даваше да се отдели от останките на този младенец. Потърси из джобовете си, но нямаше нито чекийка, нито друг твърд предмет, за да изкопае с него гробче за детето. Поколеба се да повика Делчо Чипиша, но се отказа. И се залови да събира наоколо начупени кирпичи, отломки от стени и камъни да ги трупа връз мъртвото дете. Даваше си сметка за цялото безсмислие на онова, което вършеше, но не можеше да го изостави — мисълта, че гарваните ще изкълват и това невинно създание, се оказваше по-силна от разсъдливостта му.