Прибра се после при кочията, каза само „Карай!“ и потъна в меката облегалка. И дори не си даваше сметка, че устните му продължаваха да редят молитвите си…
… Селяни ги напътиха, та те настигнаха пашата и безбройната му войска даже по-рано, отколкото очакваха. Не само защото придвижването с такава паплач беше само по себе си безредно и пипкаво. Бавеха се и заради самия Шевкет, който се забавляваше да лови из къра укрили се бегълци от Бояджик (случваха се и от околните села) и да ги предава на смърт. Благодарение на това намериха стана му още при Караджа Муратлий401 — по-близо до Бояджик, отколкото до Беш тепе. И „при“, а не „в“ — на минаване към Сливен Шевкетовата орда се бе погрижила да разграби и унищожи българските махали на селото, та в него не само нямаше място за отсядане, но и още пъплеше вонята от пожарищата и сплуващите се непогребани човешки трупове. Не се разбра на какво се дължеше тази чест, но пашата прие дядо Серафим веднага, още с пристигането.
Макар и да бе очаквал дълго разтакаване, старият човек не се смути от неочаквания прием — по пътя бе имал достатъчно време да размисли какво и как да говори. Той започна веднага с това, че се намираха в неговата епархия и затова щял да говори не въобще, а като за свое паство, което познава и за което отговаря. И веднага помоли пашата да престане с наказанията, защото той, митрополит Серафим, гарантирал, че по тези места няма нито един християнин, комуто да може да бъде прикачена думата девлет-душманин.
— Свърши ли, деспот ефенди? — попита го по едно време пашата. Попита го с такъв тон, че дядо Серафим изведнъж се усети без слюнка в устата. Все пак той намери сили да отговори с привидно спокойствие:
— Мога да ти говоря и доказвам реченото до утре сутринта, затиалилериниз, но най-важното ушите ти вече го чуха.
Шевкет извади от джоба на мундира си един лист и му го подаде:
— Чети! — каза сухо.
Старият човек повъртя хартийката из ръцете си и му я повърна.
— Съжалявам, паша ефенди — рече, — но не мога да чета написаното.
— Много странно — пронизаха го змийските очи на другия, — че можеш да четеш попските си книги, а не разбираш официалния език на този девлет. Нищо, аз ще ти го прочета. Депеша е това от затиалилериниз Абдул Керим паша, нашия сердарекрем, от Одрин. Съобщава ми, че Бояджик, Беш тепе и още пет села в околността са пълни с комити и ми заповядва да ги прочистя от враговете на падишаха. Е, какво ще отговориш, деспот ефенди?
Дядо Серафим се прекръсти мислено — само мислено, не посмя да го направи наяве — и изговори бавно:
— На идване се отбих в Бояджик, паша ефенди. Или, ако искаш, в онова, което до понеделник е било село Бояджик. Там добре си изпълнил повелята на сердарекрема, две думи за това не могат да се кажат. Все страшни девлет-душмани, паша. Нагледах се на избити старци, баби, жени и моми, сигурно са били много опасни врагове на светлия наш падишах. А най-страшния погребах с ей тези две ръце, паша. Беше момченце на около годинка. Разпрано ей така и после така. Мога да те уверя под клетва, затиалилериниз, че в Беш тепе и другите села ще трябва да раздаваш казън на все таквиз върли душмани.
Шевкет паша преглътна така шумно, че се чу как плюнката му преминава през гръкляна.
— Какво искаш да кажеш, деспот ефенди?
— Че е малко странно някой да вярва на Абдул Керим паша из Одрин, вместо лично да се запознае хората пред него врагове ли са или са само набедени. Особено когато ще наказва с гибел.