Старият човек бързаше да стигне час по-скоро Сливен, но въпреки това не изостави другото си паство: нареди да минат през всички заплашени села и предупреди чрез свещениците що да правят при идването на пашата и как да отговарят на въпросите му.
Дали добре спазиха наставленията му или Шевкет след разговора с владиката сам промени намеренията си, ала никое друго село не последва съдбата на горкия Бояджик.402
6.
Хайдар бей накара владиката да повтори два пъти дума по дума премеждията си — в Бояджик и после в стана на Шевкет паша.
— Даваш ли си сметка колко си бил близо до смъртта? — каза му накрая. — За Шевкет се говори, че сваля глави за много по-малки дързости от твоята…
— Колкото е по-силна болестта, толкова по-силно трябва да бъде и лекарството, бей. Прецених, че за да се постигне нещо при пашата, трябва да се заложи всичко. И с помощта на Бога успях. — Известно време дядо Серафим замислено глади брадата си. — Не зная дали успях с дързостното си държание, или защото самият Шевкет се отказа да разори селата.
— Защо?
— За да стовари цялата си свирепост върху Сливен, бей. Уверявам те, заплахите му не бяха празнословни, той наистина се готви да предаде на огън и сеч града. За съжаление аз вече използувах всичкото си влияние там, в шатрата му край Караджа Муратлий, за да спася Беш тепе и другите села. Тук пашата изобщо няма да ме погледне. Освен ако не дойде да зяпа за сеир, когато ме окачват на Старата круша…
Като отпрати свещенослужителя, Мехмед Хайдар дълго стоя неподвижно — същинска статуя. Страдаше. И колкото и да е странно, страдаше не от безсилието си пред лицето на несправедливостта, а от самотата си. Защото си даваше сметка как в своето обкръжение нямаше близък по дух и по мировъзрение човек, та ако не се облегне на него, поне да може да има кому да изкаже на глас мислите си.
След обед отиде в харема си. Там дълго слуша
и механично гали закръгленото бедро на палавницата Ергюл, но личеше, че нито песента стигаше до съзнанието му, нито топлотата на женската плът раздвижваше кръвта в жилите му.
— Изглеждаш ми кахърен, господарю — несмело каза опитната Назифе.
— Защо не речеш направо, че съм състарен с десет години? — поправи я той. — Нали и аз се виждам в огледалото…
— Няма ли колай да излезеш от неприятното положение?
— О, има — кисело са засмя Хайдар. — Достатъчно е да се съглася петнадесет хиляди невинни да бъдат изклани и всичко ще бъде наред. Дори Диванът може и да ме повиши…
Той се върна в работната си одая и още час или два прекара в напрегнато обмисляне. Изведнъж му хрумна нещо и той произнесе гласно:
— Театро!… Само едно театро ще ни оправи, и то таквоз, дето целият Сливен да бъде неговата сцена.
Повика Осман бьолюкбаши и му нареди тозчас да доведе при него Йоргаки чорбаджи, кмета на християнската община. Не мина много и Йоргаки се появи пред него. Изглеждаше ни жив, ни умрял — смутното време и необичайното повикване по вечерен час го бяха накарали да си глътне езика, дори един поздрав като света не сполучи да каже.
Мютесарифът отдели няколко минути да го поуспокои, а после му разказа всичко — тъмните облаци, надвиснали над Сливен, и неговия, на Хайдар бей, план, за да спасят града. Още не беше свършил и кметът протегна срещу него разперени длани, сякаш за да го отблъсне:
— Сакън, не искай това от мене, мютесариф ефенди! От душа и от сърце те моля — не го искай!
— Не те разбирам, Йоргаки чорбаджи! Какво толкова страшно искам от тебе? Ако размислиш, в края на краищата само туй, да направиш щото чаршията да се отвори и да заживее катадневния си живот. Нищо друго.
— Страшното е отвъд твоята молба и отварянето на чаршията, бей. Утре ще се потърси сметка кой е направил така, че в бунтовете на хайманите Сливен да изглежда ни лук ял, ни лук мирисал. И моето име ще лъсне веднага… с всичките му там последици.
Мехмед Хайдар размисли върху думите му, сетне произнесе тихо, като на себе си:
— Като слушам такива като тебе, кмете, разбирам, че вие, българите, заслужавате съдбата си. Щом първенците ви са подобни робски души, защо се чудим, че петстотин години сте под властта на султана? — Той махна с края на пръстите си. — Можеш да си вървиш, чорбаджи. И бъди спокоен: потърси ли се утре сметка, твоето име няма да бъде споменато. И ти ще излезеш сух от водата, имаш думата ми.
402
Главата вярно отразява събитията, като са спазени и истинските дати; последният диалог между владиката Серафим и Шевкет паша е отчасти дословно възпроизведен по писмото-доклад на митрополита от 24 май 1876 г.
Държим да предупредим читателя, че в книгата нито с дума не сме преувеличили народозащитната роля на митрополит Серафим. Описанието ни е въз основа на пребогат изворов материал, български и чуждестранен; дори в дипломатическия си рапорт за събитията Юджин Скайлер не пропуша да спомене за „смелото посредничество на владиката Серафим“, който лично имал заслугата за спасяване на селата, за поръчителствуването му пред Шевкет паша, с което успял „след претърпени големи унижения да извоюва милост за много лица, които били невинни“.