Само това видя Бяно Абаджи и отново съсредоточи цялото си внимание към срутения мост. Да, първият му оглед не го бе подлъгал — успееше ли да повдигне една от средните талпи, заедно със струпаните върху нея, кама̀рата щеше да освободи притиснатото момче и тогава даже и без негово усилие течението щеше да го измъкне от коварния капан. Докато преценяваше това, Бяно вече по-отблизо огледа и злощастника. Стефан Серткостов беше някъде по средата между момче и млад мъж, хубавеляк и наглед едър и силен за годините си, но сега от тази сила не бе останало нищо — клюмналата на една страна глава и посинелите устни говореха за човек, който е престанал да се бори със студа и водната стихия и се е предал…
Дали се бе разсеял или изгледът на момъка го бе накарал да направи непремислено движение, но Бяно изведнъж усети дъното да се изхлузва изпод краката му. В частица от секундата осъзна — катурнеше ли се, бързеят щеше да го понесе, та сетне други спасители да вадят и него далеч надолу по течението. И повече по инстинкт, отколкото по разум той със сетни сили се метна напред и пръстите на лявата му ръка сполучиха да достигнат една от безразборно струпаните греди точно в мига, когато цамбурна целият в реката. Стисна опората с всички сили и, както беше задавен от водата, полека се примъкна, потърси здрава почва под нозете си и се изправи.
Сега всъщност беше почти на мястото, към което се стремеше. Бяно изчака да успокои дишането си и като съзнателно избягваше да поглежда към полуудавеното момче, полека застана под „своята“ талпа. Опипа я с пръсти и поглед — да, здрава и жилава беше, можеше да издържи огромната тежест над себе си. Той се попреви и подложи гръб под нея. Опита да повдигне веднъж ей така, половинчато, колкото да си изясни какво го чака. Грамадата над него не помръдна нито на косъм. Опита втори път, като вече вложи цялата си сила — ако изобщо я беше помръднал, а не се бе измамил от движението на водата, то надали е било повече от един пръст, и то най-тънкия, кутрето.
Бяно спря да си отдъхне. И мисълта му хукна по съвсем далечни пътища. Кога друг път му се бе налагало да противопоставя гърбината си на такава чрезмерна тежест? Той порови в паметта си и скоро се досети — то беше отдавна, отдавна, още в Първото Московско3, когато трябваше да се пребори с цяла каруца джепане, която се свличаше по един заснежен баир в Балкана… Сви лице в неопределена гримаса — вярно, тогава той бе надвил нечовешката тежест, но по онова време Бяно нямаше и тридесет лазарника, докато сега гонеше седемдесетте. Наистина той никога не се бе предавал на леност или агаларско безделие, работил бе цял живот и работеше още, но годините тъй или иначе си тегнеха върху него и си казваха своето.
— Откажете се, господин Силдаров! — Някой от брега надвика бученето на реката. Позна гласа — беше на Панайот Минков, който наистина не би могъл да се пребори с товара на един срутен мост, но затова пък вече десетилетия носеше на плещите си главната тежест на общинските работи. — Откажете се! — прикани го повторно. — Вие дотука сторихте повече, отколкото се полага човеку. Излезте, че да не погребваме двамина!…
В отговор Бяно само поклати глава — не му се хабеше усилие дори за няколко думи; той искаше да премери сили с моста, а за тази борба щеше да има нужда от цялата си физическа мощ, до последната капчица, с която се произнася и едно изречение.
Потърси по-здрава почва под нозете си, но не разбра дали е успял — замръзналите му крайници бяха станали нечувствителни. Подложи отново гръб под гредата, няколко пъти пое дълбоко дъх, опря длани върху бедрата си и не с тяло, а с напрежение на цялото си същество наблегна нагоре. Човек и мост се вкопчиха в нечувана и незапомнена битка. Човекът влагаше в нея воля, ум, сила и твърдост; противникът му обаче сякаш не беше безразборна купчина от мъртви греди, а отговаряше като жива твар, ревнива да не изпусне жертвата си — със злоба, стръв и ожесточение, пък липсата на разум и сръчност заместваше с неизмеримата си тежест.
Като пехливани, които в началото на схватката само се бутат и блъскат, за да проверят възможностите си, отначало никой не вземаше превес, но и никой не отстъпваше. После бавно, навярно незабележимо за окото, гредата поддаде; може да е било само колкото дебелината на един конец, но поддаде. Окуражен, Бяно напъна така, че ставите му изпукаха и кръвта сякаш щеше да пръсне вените му. Мостът се предаде още малко… после още малко… Какъв беше този адски шум? Мигар гредата над главата му се разместваше, за да го погребе в безформената си прегръдка? Не, не — това бяха човешки гласове: десетките зяпачи от брега бяха доловили надмощието му и го подкрепяха с неистовия си вик. Невям прелял от тяхната сила в мускулите си, Бяно се почувствува способен да се пребори вече не с някакъв си паянтов мост, а с цялата природа. Наблегна нагоре така, че тялото му от върха на пръстите на краката до космите на главата се превърнаха в едно безмерно усилие. Мостът отстъпи още един пръст… втори… трети…
3
В народната памет с това име — или още Дибичовия поход — се зове Руско-турската война от 1828–1829 година.