— Най-страшното е, че мама ме видя — каза Димитър. — Кой и как е сварил да я предупреди, не зная, ала беше до Аба пазар, когато минавахме. И хем плачеше, горката, хем ми махаше окуражително.
— Тя беше предупредена, бате. Мама нали е силдаровка, реших, че няма защо да крия от нея. И за моето излизане с Иларион Драгостинов и Стоил я предупредих, и за твоето с… Е, не й казах името на Ботев, тогава нали още нямахте определен войвода. Тъй че жалост сигурно я мъчи, но не и изненада. Пък и дядо ще е около нея да я подкрепя.
Димитър поиска да научи за въстанието в Сливенско и Андон му разказа техните успехи, неуспехи и патила. После на свой ред се осведоми за похода под знамето на Христо Ботев.
— Беше поредица от разочарования, Андоне — мрачно каза по-големият брат. — Уверяваха ни, че цялото население от Западна Мизия ще се вдигне с нас и вече ни чака с пушки в ръце, пък то едно-единствено момче се намери да си заложи главата с нашите. И започна не воюването, а изтреблението ни. Налегна ни гладът, после дойдоха и неизбежните крамоли — дори войводата Ботев и Никола Войновски, военният ни ръководител, се счепкаха наздраво. А когато падна славният ни войвода, попиляхме се като пилци, когато връхлетял върху тях ястреб. Някои, както разбрах, успели да се задържат на групички, аз обаче останах сам-саменичък. Известно време се крих във Врачанско, после, като я карах само на върхари, стигнах до Софийско, село Осеновлак411. А като продължих нататък към Литаково412, ме спипаха. Пък като разбраха, че съм сливналия, пратиха ни тук с неколцина другари за съд и бесило.
— Че още само четирима нашенци ли имаше в четата, бате? Просто не мога да повярвам…
— А, четирима!… Цяла дузина бяхме, Андоне. И то все хора, дето да направят чест на нашия край. Поп хаджи Димитър Костов помниш ли? Неговият син Костадин ми беше другар в четата, ама се загуби някъде в мешавиците. Също Никола Кючуков, горе-долу моя възраст момче, в народните работи бил отдавна, още на Гунчо войвода укривател и вестоносец бил. Пък Стефан Газибаров падна пронизан пред очите ми… Ах, знаеш ли кой още беше в четата? Димитър Дишлията, верният другар на Хаджи Димитра. Него май също го уловили, ама ще го съдят другаде, понеже се беше изхитрил да се запише в четата под лъжовно име. И още колко само — и от тук, и от Котел, и от селата…
Те за малко се умълчаха. Димитър сметна, че брат му напряга памет да си спомни хората, за които му говореше. Но се излъга — Андон мислеше за съвсем друго.
— Ти малко избързваш, като говориш за съд и бесило, бате. Моята и на другарите ми е ясна — хванали са ни под байрака на Стоил и с оръжие в ръка. Ще ни отведат до Одрин, колкото да се каже пред света, че вилаетски съд ни е съдил, и ще ни избесят, това е сигурно. Но за тебе и другите работата е по-различна. Туй Враца, туй София — тукашните агалари не са ги чували, пък ако са ги чували, ги имат някъде тъй далече, сякаш им говориш за Париж или Берлин. Пък ако им речеш за някого, че в Берлин е вдигнал бунт, ще си издумат своето „Вай… вай… вай…“ и толкоз.
Димитър извърна към него своето тясно лице с меки черти.
— Ако ме баламосваш, за да ми даваш кураж, напразно е, Андоне. Дал съм клетва да живея, но и да умра за България. И затова мисълта за Старата круша хич, ама наистина съвсем хич не ме плаши.
— Не, не беше баламосване. Вече съм десет дни тука и понаучих едно-друго. Не виждаш ли как уредих да се срещнем? Вас ще ви съди тукашен съд, дето нито ще е така строг, нито ще има особени акъллии в него. Един е акъллията — мютесарифът Хайдар бей, — но той пък минава за състрадателен и благодушен човек. Послушай съвета, който сега ще ти дам, и може да се разминете с въжето. Измисли си някаква история, колкото е възможно по-правдоподобна — как не си бил никога в четата и с комитаджилък не си се занимавал, ама зорлан са те въвлекли в събитията — и както да те разпитват, както и да те мъчат, дръж за нея до дупка. За останалото да вярваме, че Бог ще помогне.
Димитър продължаваше да го гледа недоверчиво.
— Ако предписанието ти е добро, защо и ти не се възползуваш от него?
— Казах ти, нас ни уловиха край Терзобас и Икисчий с войводата Стоил начело. Как да лъжеш, че не си бил там? Затова нашата е решена и ние си я знаем — и аз, и Кавръка, и Михаил Гаджала, и другите. И сме решили поне да умрем достойно и с вдигнати чела, за пример на всеки българин. Но твоята е друга, ти още имаш изглед за късмет пред себе си.