— Облякъл си празничния кат дрехи — отбеляза жената, докато разсипваше горещата тархана по паниците. Думите й всъщност означаваха: „Какво ще правиш днеска? Виждам, не се готвиш да застанеш до становете.“ Боян разбра неизреченото и отговори:
— Ще поприказвам с ортаците, а сетне ще сляза до града.
— Баща ви е намислил да става фабрикантин — каза майката, докато също вземаше лъжицата.
Яна и Ангел, по-малките, не обърнаха внимание на думите й, може би не ги и разбраха, но Стефан отпусна ръце и потърси очите на баща си:
— Що? — попита. — Да не си решил да ставаш хаврикаджия?
— Че лошо ли е? — пошегува се Боян. — Хубави дрехи ще нося, чилинче53 с ножици и аршин на феса…
— Туй няма да ти го простя — смръщено произнесе синът с глас, който по рязкост не подобаваше на едно тринадесетгодишно момче. — Да си пръв братовчед на Георги Трънкин войвода и да ставаш измекярин на убийците му, туй наистина ще е грях пред Бога и пред хората.
Бащата и майката размениха един многозначителен поглед. Преди почти десет години, когато още беше педя хлапе, Стефан бе видял побитата на кол глава на братовчеда Георги, сина на баба Трънка, и от тогава сърцето му не знаеше нищо друго, освен люта омраза към турците. Райна поклати глава; това означаваше: „Къде ли ще го отведе тази ненавист, Господи?“. А гласно рече:
— Както обикновено избързваш, момчето ми. Двама чисти българи ще вдигат фабрика в Асеновския боаз, та са приканили баща ти да им е в помощ.
— Е, туй е малко по-друго нещо.
— Само малко ли? — засмя се бащата. — Не стига ли, че няма да съм измекярин на турците?
— Щях по̀ да съм доволен, ако беше рекъл, че ще хванеш „лявото“.
Боян трепна — по онова време „лявото“ или „кривото хоро“ наричаха излизането в Балкана като хайдутин. Още отсега ли Силдаровската кръв избиваше в жилите на момчето? Изгледа го изпитателно. Ако помнеше дядо си, той непременно щеше да си рече, че стига да имаше едни мустаци под носа, Стефан напълно е „одрал кожата“, както е думата, на Георги Силдаря — същите събрани гъсти вежди, режещия поглед с цвят на маслина, неподобаващите за едно момче ръбати черти…
— Човек може да е полезен на братята си по род не само с пушка в ръка — каза. — Я виж даскал Добри Чинтулов! Той положително не знае от коя страна се хваща калъча или пищова, ала по родолюбие и народна полза струва колкото цяла дружина от „лявото“. Ето как…
Щеше да продължи, но се прекъсна рязко, изведнъж — внезапно си даде сметка, че всъщност повтаряше мислите на Левски. И се изненада: имаше се за ръзсъдителен и трудно податлив на чужди влияния човек, пък на̀ — само един разговор и вече бе нагласил ума си по внушенията на Левски.
Довършиха закуската в мълчание, после бащата се сбогува и излезе. Изчака в работилницата да се съберат ортаците му и надълго се разговори с тях, после излезе, отби се при Шукри берберина да се обръсне и някъде към десет часа преди пладне вече прекрачваше в кантората на Стефан Саръиванов. Появяването му видимо зарадва търговеца. Саръиванов знаеше цената си и обикновено „го даваше тежко“, както се казваше тогава54, но сега заобиколи работната си маса, здрависа се с госта и го настани да седне.
— Едно кафенце? — попита; дългото му общуване с агаларите го бе научило, че всеки сериозен разговор започва с кафета и дълги празнодумства.
— Не, благодаря — беше отговорът и той показа на търговеца, че имаше работа с човек на делата, а не на думите. — Дойдох във връзка с предложението ви…
— Надявам се, че сте разбрали изгодата му, господин Силдаров — побърза да го предразположи Саръиванов.
— Разбрах и изгодите, и неизгодите му. Не искам да крия от вас, съветвах се също със семейството, с приятели, с ортаците от работилницата.
— И стигнахте до…?
— Приемам.
— Е, това е хубава вест! — плесна с ръце другият; личеше, че не разиграва театро, а се радва искрено, от сърце. — Ако имаме и подкрепата на Бога, ще направим чудеса, господин Силдаров.
Стефан Саръиванов беше висок, добре охранен мъж, винаги в алафранга дрехи от най-добро сукно и със златен ланец на жилетката. Макар и доста пооплешивял, щеше да заслужи и думата хубав, ако не бяха очите му — прекалено подвижни и отбягващи да кръстосат поглед с другите, а някъде в зениците им винаги се таеше нещо недоизказано, премълчано, спотаено; нещо на границата между неискреност и лукавщина.