Скайлер спря посред чаршията и разпери безпомощно ръце:
— Вече се обърках, приятелю, напълно се обърках. Не зная кое е на първото стъпало и кое — на второто: дали когато на роба му причернее и се вдигне с кремъклии пушки и черешови топчета срещу тиранина, или когато под робство създава училища, които не отстъпват на френските или английските.
— А защо не помислите, господин Скайлер, че комбинацията от двете въздига нацията наведнъж на третото или дори на четвъртото стъпало?
Дипломатът не отговори и те продължиха разходката си в мълчание.427
12.
Направянето на един крак му отне точно девет дни. Наистина Бяно не му посвещаваше цялото си време — работеше върху него само докато губерите и шаяците се валяха в барата, — но истинската причина за протакането беше навярно в това, че той не използуваше никакъв друг инструмент извън джобното си ножче. Струваше му се, че точно така трябва да се прави дървен крак — не да се дялка и рендосва, а да се вае и марангосва, както когато се сътворява иконостас, бавно и с любов.
Тъй или иначе Бяно Абаджи за девет дни изработи всичко — от корубата горе, прилична на половин турска керемида, на която трябваше да ляга коляното, до обкованото с пирончета удебеление долу, върху което щеше да се стъпва на земята. Като накова и каишите с катарами, с които дървеният крак щеше да се свързва с бедрото, старият човек прецени, че е завършил работата си. И в един августовски следобед рано-рано спря вадата и пое надолу към града и по-точно — към Дели Балта. Помаяха се със Стефан, докато закрепиха дървото на мястото на отрязания крак и момъкът успя да направи няколко крачки, без да падне, после Бяно продължи надолу към собствения си дом.
Напоследък все повече и повече се радваше да се прибира тук. След годините на мъртвило домът на Силдаровците не само отново оживя, но като че ли разцъфна — върна се към живот с живота на новите си обитатели, сякаш те му придаваха по частица от собствената си душа, пък и Таша съумяваше с наглед съвсем дребни неща да му придаде особена прелест: тук ще нареди възглавници, там ще провеси за през деня шарена черга, с простички кенарени перденца ще премахне грозната голота на прозорците…
Както винаги, когато го забележеше да се връща и да се покланя на гредата над портата, младата жена изтича да го посрещне — малко внимание, пък от него сърцето му омекваше като бучка масло върху тиган. След като се поздравиха, той попита за Иван.
— Има четири-пет дни, откакто не съм го зървала — сви рамене Таша. — Прибира се, когато ние с децата сме заспали, излиза, преди да сме се надигнали. — И се засмя: — Не ми дава възможност да се проявя и да го слисам с прочутите тиганици на майка ми. Изобщо къде яде, яде ли въобще — представа нямам.
— Херодаята?
— А, завършена е отдавна. И Иван, ей Богу, не се е хвалил голословно — издокара я така, че да не ти се излиза от нея.
Бяно Абаджи отдели няколко минути да види с очите си онова, което му разказваше Таша. Младата жена не го бе излъгала. Иван (разбира се, с помощта на опитни майстори) бе превърнал неугледната от памтивека херодая в може би най-уютната част на къщата. Разделил я бе със стеничка на две — все едно посрещник и одая — и с безиросани дъски, рогозки, кожи и няколко подбрани по цветове черги и възглавници от раклите на Яна, майка си, бе придал чудна топлота на „своето“ жилище, превърнал го бе в кътче, където самата обстановка ти носи радост и душевна отмора. Или както го бе казала Таша — да не ти се излиза от херодаята…
Изобщо напоследък Бяно виждаше сина си в съвсем нова светлина. Преди да поеме някога към далечна Москва, Иван бе малко поотнесен момък, влюбен в книгите и учението, но доста непригоден за катадневните по-дребни или по-едри гатанки, поставяни от живота. Сегашният бе друг. Може и да не беше загубил напълно пристрастяването си към книжнината, ала тя бе останала далеч на задно място в живота му; във всеки случай баща му невям не го бе забелязвал с книга в ръка, освен ако не й посвещаваше късните си вечери. Вместо това той се проявяваше като човек с изумителна деятелност; вярно, биеше го и пара̀та, но размахът не идваше от махмудиите и меджидиите, а някъде отвътре. Само за два месеца Иван бе направил повече, отколкото някога би извършил, кажи го, за двадесет години. Преобразяването на херодаята бе най-малкото от всичко. Той откупи стария Силдаровски дюкян от братовчед си Христо и за две седмици го превърна в една от най-представителните кантори на Сливен. Тук беше постоянното му „свърталище“, като в работата му помагаха и двама наемни писари — турчин и българин. Освен това обаче Иван бе наел една голяма мааза в Сливен, непосредствено зад „Дебоя“, и още няколко в близките селища — в Кермен, Градец (там използуваше роднинските връзки по майчина си линия), Твърдица, а може би и на още няколко места, за които не бе споменал. В същото време бе създал и цяла мрежа от закупчици, които работеха за него — не само на юг от Стара планина до Дедеагач и Кавала на Бялото море, но не се поколеба да „навлезе“ и в северния, Дунавския вилает, като имаше „свои хора“ чак до Свищов и Оряхово. И доколкото слуховете достигаха горе до Барите, работата на Иван вече се завъртяла с пълна сила, в маазите пристигала абат от всички краища на Българско, разпределяли я по вид и качество и, пренатоварена, заминавала под охрана на низами по големите гарнизони на вилаета. И цялата тази огромна дейност се ръководеше — все едно щаб на армия — от кантората зад Лазовския хан.
427
Ако изключим написаното на дъската от малкия Нойко, всичко в този раздел на главата е автентично. Заимствували сме го от писмото на Дженерариъс Макгахан до „Дейли нюз“, както и вмъкнатите тук-там откъси от него. (Многозначителна подробност: цялото девето писмо е посветено на посещението на Макгахан и Скайлер в Сливен и е озаглавено „Образцов български град.“) Съжаляваме, че мястото и възможностите не го позволяват, иначе бихме цитирали от край до край целия този репортаж, в който има подробни описания на самия Сливен, на къщата на Жечкови и на порядките в нея, но най-силно впечатление прави безспорно разказът за посещението в училището. Тъй като той има значение за цялата учебна система в България през епохата — нека да не забравяме, че става дума за робството! — тук ще си позволим да прибавим още два кратки откъса: „… ние имахме възможност да видим как изглеждат те (б.а. — българските учители), как биха могли да се сравнят по външност с техните колеги от други места на света. Бих могъл да кажа, че сравнението по никой начин не би било неблагоприятно за българите, както би могло да се предположи. Те не бяха много добре облечени, това е истина, но почти всички те имаха честни, сериозни и интелигентни лица и високо ценяха своята благородна професия.“ И общо за образователната система: „Общият извод бе, че българският град Сливен може да се сравнява както от образователна, така и от всяка друга гледна точка с всеки английски или френски град от същата големина. Трябва да се напомни също така, че всичко направено от българите за образованието почива на доброволни начала: без да бъдат ръководени от министерство на образованието или пълномощници, изпратени да прилагат наредбите на парламента и да насилват родителите да учат своите деца и да ги пращат на училище. В цялата страна училищата се издържат от данък чрез самооблагане. Всяка неделя в черквите се събират допълнителни доброволни вноски. И за тези хора ние слушаме да се говори като за варвари: те, чиито села бяха изгаряни и ограбвани от турците, тези мъже, жени и деца, които с хиляди бяха клани, изнасилвани и измъчвани от турците.“
Няколко думи и за самите репортажи на Макгахан. В България те са издадени в отделна книга (в превод на Стефан Стамболов) още в първите години след Освобождението: Е. Д. Макгахан. Турските зверства в България. Писма на специалния кореспондент на Daily News. С., 1880. За нуждите на настоящата книга ние използувахме по-ново издание: Януари Макгахан 1844–1878 г. Биография, документи и материали. С., НИ, 1977.