Именно тази кантора беше следващата цел на Бяно Абаджи.
Някогашният дюкян на пишман-търговеца Георги Силдаря бе основно преправен и боядисан, а от предишното обзавеждане не бе останало вероятно и един гвоздей. Помещението бе разделено по ширина от една стена-джамлък; зад нея бе работното помещение на Иван, а в предната част, където посетителят се озоваваше най-напред, на две масички се разполагаха писарите му — Недко Панчев и Реза Шерифоглу, както научи Бяно малко по-късно. В дъното бяха високи чак до тавана шкафове, пълни с дебели тефтери и всякакви други книжа.
Когато Бяно Абаджи влезе в кантората, най-напред го срещна неповторимата миризма на ново — нова дървения, нови маси и столове, нова боя в синкаво по стените. Писарите, двадесет и няколко годишни момчета, го изгледаха от горе надолу — този стар човек в протрити работни дрехи не им се видя подходящ за хош-беш с негова милост господина Ивана Силдарова и дори тайничко му се надсмяха. По-точно се приготвиха да се надсмеят, но не свариха: от вътрешната стаичка изскочи чорбаджията господин Силдаров и посрещна неугледния гост с такъв ихтибар, какъвто не го бяха виждали да оказва и на мютесарифа. При тази картина, повече от неочаквана, двете момчета неволно се изправиха и застанаха до стената с ръце до шевовете на панталоните, все едно, че бяха чули заповедта „Хазър ол!“428. Иван почтително целуна ръка на баща си, после му представи Недко и Реза, а на тях каза приблизително следното: нека да помнели, че за тази кантора има само двама души, които са по-горе от него, чорбаджията — султанът и ей този човек, когото в Сливен знаят като Бяно Абаджи, баща на Иван. И те, готовите за присмех, закимаха така усърдно, че Бяно се уплаши да не им се прекършат вратовете.
— Големи приказки се говорят за кантората ти — обясни бащата, — та дойдох да видя всичко с очите си. Стига да не попреча, разбира се.
— Как можа да изречеш думата преча, тате! — възнегодува Иван. — Ти тука си добре дошъл по всяко време на деня и нощта и ще бъдеш предпочетен, дори ако ще Диванът да ми гостува.
По онова време нямаше определени часове за работа — работеше се от тъмно до тъмно. Но макар да оставаше доста време до свечеряване, Иван освободи писарите си, за да може спокойно да се повиди с баща си, само нареди на Реза Шерифоглу да донесе две кафета, но не от близката кафеджийница на Лютвито, а чак от църковното кафене, като да поръчал на Петраки Влахов да ги направи такива, каквито не е варил през живота си.
Всичко нататък протече по обичая. Бяно доразгледа останалото в кантората, поцъка с език пред високата човешки бой желязна каса, донесена чак от Виена, а точно с идването на кафетата двамата с Иван седнаха от двете страни на една кръгла еднокрака масичка (синът я наричаше със странното име геридон) в стаята отвъд джамлъка. Бяно за пръв път сядаше на такъв стол, в който се потъваше до една педя в седалката и облегалката — като че не сядаш, а нещо те прегръща. Старият човек се усмихна със странната унесеност, която носят спомените: беше си казал, че точно на туй място в нявгашния дюкян на баща си бе теглил онзи здрав кьотек на Мавроди Коджакара, с който започна побратимяването им, а сега срещу него седеше не друг, а именно Иван…
Двамата помълчаха, после синът започна предразполагащо:
ИВАН: — Ти стори чест на кантората ми, за което съм ти много благодарен. Но целта ти не беше само да я огледаш, нали?
БЯНО АБАДЖИ: — Позна. Исках и да поговорим, но на спокойствие, а не в къщи, дето ще трябва да се крием от Таша и децата.