Във всичко това сливенци безпогрешно бяха усетили проява на вечния силдаровски инат. Но тогава защо Боян се червеше и гърчеше, когато го поздравяваха за него? — Причината беше, че той се бе съгласил сватбата да се състои именно по този начин, но идеята не принадлежеше нему. И като приемаше поздравите, в известен смисъл обираше чужди лаври. Чии бяха те? Кому всъщност дължаха идеята да превърнат сватбата на Яна в своеобразна демонстрация, че българският дух продължава да живее и да се бори въпреки кланетата и побитите на кол глави? Странно, но на тези въпроси Боян не можеше да си даде точен отговор. Той знаеше само, че идеята не бе произлязла от него. Всъщност като че ли зад нея не стоеше и баща му, Бяно Абаджи. Още по-малко — Райна. И като че оставаше Стефан — непримиримият, озлобеният, ожесточеният. Но дали беше сам? В случая дали гърнето не си бе намерило похлупака в лицето и на самата Яна?
Въпросите оставаха без отговор. И затруднен, Боян продължаваше да се черви и да приема поздравленията. Само на един отдавнашен, много отдавнашен приятел — Иванчо Желязков — посмя да каже истината, но онзи я отхвърли със смях: хайде де, ами че нали не друг, а именно Боян, още едва-едва стъпвайки на крака, бе разбунил „хавриката“ в защита на баща му, Добри Фабрикаджията? И то ли е било подшушнато от някой друг, по-ербап от него? Боян се опита да му обясни, че онова е било случайно младежко хрумване, непремислен тласък пред лицето на явната несправедливост, но другарят му само го потупа по рамото и му рече, че напразно скромничел.
Така Боян престана да убеждава хората, че „чисто силдаровското правене на пук“ не е негова заслуга. Но си го знаеше. Защото познаваше себе си. Нему не липсваше смелост, но Бог не му бе дал дарбата да ражда идеи. Да ги изпълнява и изпипва — да. Но само до тук, до изпълнението и изпипването, не повече. Не например да се разпорежда, да управлява. Затова той някога се бе пазарил помощник при Добри Желязков Фабрикаджията, сетне се бе наортачил като равен с равни в работилницата с неколцина другари, а сега, уж достигнал до съдружник на Саръиванов и Кювлиев, той съзнателно и воден от самопреценка бе запазил за себе си работата във фабриката, при машините и становете, докато другите — и преди всичко Саръиванов, човек с безспорен размах и поглед в утрешния ден — имаха в ръцете си общото ръководство.
Пък в деня на самата сватба Боян бе удавен в толкова впечатления, та в паметта му те се преливаха едно в друго и образуваха нещо като многоцветно, но общо езерце. Не, не беше вярно. Езерцето на спомена не наподобяваше вода в чаша или застоял гьол, а приличаше по-скоро на Куш-бунар — точно като на Куш-бунар в него бълбукаха ярки мехури430, които събираха светлината на слънцето и сякаш припламваха от нея в различни багри. Ето някои от тези по-ярки, по-бляскави спомени, които Боян до края на дните си нямаше да забрави.
Още отначало се знаеше, че сватбената гощавка противно на обичая — впрочем и на „Устава“ също щеше да бъде у Боянови, а не у младоженеца. Не от стиснатост или от желание зорлан да се нарушава традицията — просто условията не го позволяваха. „Благата и медената“, която навести Сливен по време на Кримската война, съвсем не беше от най-страшните, не можеше да се опре и на малкия пръст на „Голямото чумаво“ от началото на века, но където закачи, остави пепел и върволица гробове по пътя си. Между пострадалите бяха и Икономови — от цялото многочленно семейство оцеля само осем-деветгодишният Михаил, всички други до последния човек станаха жертва на ненаситната паст на „благата и медената“. Тогава се намесиха настойници, които продадоха двете третини на хубавата им къща в Клуцохор и с парите проводиха момчето в Цариград да се изучи във Френския колеж. Сега, когато се завърна, той живееше в бащината си къща, но там приличаше на кираджия — имаше само две стаички (в тях се настаниха с Яна след венчавката), в останалото се разпореждаха две семейства, и то не от най-сговорчивите. Ето как от само себе си стана ясно, че „колкото ще додът през него ден за да им честитят“, то ще бъде не „на момъка в къщатъ“, а в дома на бабалъка, ще рече — у Боянови.
429
Запазен е един извънредно любопитен документ на централния сливенски храм „Свети Димитър“ с дата 26 февруари 1870 г., озаглавен „Устав за годеж и свадба в Сливен“. Уставът съдържа десет точки, като първите две уреждат „церемониите“ при годежа, следващите седем — при сватбата, а последната, десетата, има наказателен характер: че който наруши „най-малкото от този устав“, „ще има да отговаря и ще се накажи църковно“. Основното в устава не е уеднаквяване на ритуала или въвеждане на някакви нови канонически правила, а строго ограничаване на разточителствата, свързани с годежа и сватбата. Годините след Кримската война са отбелязали значително замогване на сливенци, което много често е получавало външен израз именно в тържествата около сватбите — стигнало се е едва ли не до надпревара да се организират с колкото се може повече показност и блясък, като се започне с даровете и се завърши с пищните гощавки. Това, разбира се, е струвало много — често е поглъщало цялата „сирмия“ (припечеленото от момъка преди брака), а понякога младото семейство е затъвало в такива дългове, че ги е изплащало с години. Уставът е създаден срещу тези разсипнически прояви: ограничава броя на сродниците, които ще участвуват в церемониите, и на даровете (има и такъв текст: „За булкенските дрехи, които момъка ще прати на свадбата, длъжен е да гледа колко е възможно да бъдат по-ефтини.“), забранява сватбените пиршества, като разпорежда за онези, които ще отидат да поздравят младоженците, да бъдат почерпени „с едно само сладко или кааве, без да има огощеніе“ и т.н., и т.н.
Тук ще си позволим да върнем читателя към нашето време и към помпозните и разорителни сватби, на които сме свидетели, за да се запитаме дали онзи, който има власт за това, не би следвало да се поучи от здравия разум на „Устава“ от 1870 г.
430
Куш-бунар, известно хайдушко сборище на Сините камъни над Сливен, има една характерна отлика — на различни места в него и на неравномерни интервали от дъното излизат въздушни мехури, които наподобяват кипеж.