В това нямаше нищо лошо, Боянови — и особено Райна с нейното жеравненско гостолюбие — държаха вратата си винаги отворена за какъвто и да е посетител, по-близък или по-далечен, та с радост приеха тържеството да стане у тях. Затрудненията се появиха, когато се разбра какъв народ ще се струпа за венчавката: че щяха да опънат трапезата на двора, това се разбра от само себе си, но и самият двор не беше от големите, пък нали и преди двадесет години взеха почти половината от него за работилницата с десетината стана. Още се чудеха как да се справят с мъчнотията, когато помощта сама почука на портата им, взела образа на комшията им Велико Пахурни. С Велико, позамогнал се с изумителен труд мутафчия (за него разправяха на подбив, че козиняви косми стърчали и по празничното му рухо), никога не си бяха казвали лоша дума, но и не се имаха особено. Причината навярно беше в жена му — Велико Пахурни си бе довел стопанка от Търново, а тя пък си бе донесла „болярското“ самочувствие и високомерие; справяше се без охкане и ахкане с трудностите в домакинството, произлизащи от сравнително скромните доходи от върви, торби, козяци и въжета, но го правеше така курназ и с големство, че българите казваха за нея „на гол тумбак — чифте пищови“, а турците — „хем кел, хем фудул“431 и страняха от нея, а покрай нея — и от Пахурни. Сега се видя, че в тези хора нямало нито надменност, нито горделивост: като разбраха, че съседите им са в затруднение, Велико сам предложи (а после го направи с двете си ръце) да събори пет-шест аршина от дувара между дворовете им и благодарение на това сватбената им трапеза заприлича на едно грамадно Р — долният край на Р-то беше у Боянови, а горният със завъртулката у Великови. Също и търновлийката драговолно се включи в подготовката на „огощеніето“ и приготви таквиз вкусотии, че и пръстите да си изядеш покрай тях. Но и животът им се наплати по достойнство — заради този техен жест сливналии завинаги престанаха да ги одумват и на мястото на подмятанията им дариха искреното си уважение. Кой няма да уважава човек, който, за да помогне на съседа си, ще си разруши сам оградата?
А че имаше нужда от разбиване на оградата, това се разбра при стълпотворението, по време на венчавката. Господи, колко народ бе надошъл са̀мо! Като мислеше за гостите, Боян си казваше, че комай трябваше да се пресмятат не на десетици, а на стотици!
От тяхната, Янината страна бяха всички, в жилите на които течеше дори капка силдаровска кръв — Бяно Абаджи, Руска, братовчедът Христо Пеев с домочадието си, — но и роднините по сватовство от Градец и Котел (Неша, сестрата на Раковски, бе дошла не само с мъжа си, но и с децата си Зоя и Киро — онзи Киро, който под прякора Котелски бе представлявал десет комитета на общото събрание на БРЦК в Букурещ), а по линията на Райна — цялото семейство на Жейно Литаш от Жеравна, а̀ко и още да не бяха свалили траура за юначната смърт на Руско през буната. Но не бяха само те — дойдоха да ги почетат и всички приятели на Бяно и Боян, като се започне от общинарите, та се стигне до всички мъже от фабриката, от Стефан Саръиванов до последния чирак; тук бяха и хората от бившия Частен революционен комитет, които, разбира се, не се перчеха с членството си в него, а минаваха под общото заглавие „приятели и другари на Боян и Стефан“. Отсъствуваше кметът Йоргаки, той си бе измислил за случая някаква болест, но затова пък, представете си, почетно място и в църквата, и на трапезата заемаше един турчин с ей такава гъжва, навита около феса — Юмер ефенди. Все от страна на булката можеше да се брои не само поп Юрдан, който бе извършил бракосъчетанието, но и целият духовен клир на Сливен, начело с митрополит Серафим. А за съседи, познати, за бившите ортаци от работилницата, за еснафа на абаджиите и еснафа на долапчиите, за позабравени хора, видели някога добро от Силдаровците (например Серт Коста със синовете си) и тъй нататък, и тъй нататък — изобщо да не говорим…
Отстъпваха по число, но не и по тежест и гостите, които ги почетоха от страната на младоженеца. Преди всичко онези, които по право имаха най-личното място на трапезата — кумовете: за кумове Михаил Икономов бе предложил Добри Чинтулов и жена му Анастасия, което бе приветствувано едногласно от всички поколения Силдаровци. Но заедно с Чинтулов тук беше и цялото учителско тяло, между което, срам не срам, седеше и Аргира Димитрова, не липсваше и синът на мнимо болния кмет Димитър Георгакев, също управата на читалището, пък що се отнася до „лизнатите“ от комитета, то можеше да се спори дали бяха гости на по чудо оцелелия въстаник Стефан Сливенчето или на деловодителя на комитета даскал Икономов…