— Кой е стопанинът тук? — попита за тримата Юксел бей.
Юмер ефенди, нали като турчин се смяташе равен на новодошлите, понечи да стане за разговор с тях, но един властен жест на Бяно Абаджи го накара да остане със скръстени крака на мястото си; по-късно старият човек му обясни, че е можело онези да го обявят на бърза ръка за предател, загдето е дошъл на християнска сватба, и без много-много умуване да му теглят куршума.
— Аз съм, бейляр — рече Боян и се изправи. — Празнувам сватбата на дъщеря си, бейляр — добави. — За нас ще бъде чест да споделите трапезата ни, да вдигнете по чаша за здравето на младоженците.
— А ти случайно да си чувал, че е забранено на неверници да се събират по повече от петима на едно място? Какво ще кажеш, а?
Боян се канеше да заглавичка пияните с многословни шеги и нови покани, но Руфи Сезгин не му даде време за това:
— Ще броя бавно до десет — произнесе той, като плетеше език. — На „десет“, който не се е измел оттук, да се приготви за небето.
И той наистина започна полека и с видимо удоволствие да брои „бир… ики… юч… дьорт…“433 и някои от гостите наистина се заоглеждаха уплашено. Надигна се обаче само един и с всичко друго, освен с бързане, се отправи към тримата бабаити до вратата. Не му обърнаха внимание; пък и защо да обърнат на този русо-бял поп, мършав и със свлечени рамене, дето и седемдесет, и сто да му дадеш, все няма да сбъркаш. Беше, разбира се, поп Юрдан поп Димитров. Той със същите провлечени стъпки стигна до Юксел, който беше най-близо до него, и тогава в един миг се преобрази. С движение, което никой не свари да проследи, той направи едновременно три неща: разгъна расото си и под него, втикнати в поясока му, лъснаха посребрените тепелици на два пищова; с лявата си ръка улови турчина за салтамарката зад врата така здраво, че почти го душеше; с дясната измъкна единия от пищовите, запрегна кондака и опря дулото до слепоочието на Юксел. И заповяда с такъв глас, който тримата дълго щяха да сънуват и да се стряскат в съня си:
— Силяхларънъзъ̀ атън434, гиди катил с катил! Само ако отвориш уста или мръднеш, мозъкът ти ще хвръкне чак в Козосмоде. — После добави към другите двама: — И вие също!
Тримата, изтрезнели изведнъж, се опулиха така, че очите им аха-аха да изпаднат от орбитите. Тогава, изглежда, разбраха, че този странен поп никак не се шегуваше, та с разтреперани пръсти разкопчаха кожените си силяхлъци и ги пуснаха в краката на свещенослужителя. А той продължи да плющи заповедите си:
— Сега — вън! И ако само някой погледне през рамо, ще получи от мене парче олово между веждите. Похвалвам се сам, ала мога от петдесет крачки да нанижа куршум връз куршум. Хайде, вън!
Напълно объркани, турците се завъртяха на пети и побягнаха с всички сили през вратата. Поп Юрдан подпомогна Юксел и с един здрав ритник в задника. А когато тримата се загубиха някъде надолу към Машатлъка, той полека освободи кондака, прибра пищова и се обърна към стърчащия като дингил-ахмак Боян:
— Имаш ли количка? Не се пули такъв. Питам за количка с две дръжки и едно колело. Имаш или нямаш?
Запитаният не можа да отговори, беше си глътнал езика, само поклати отрицателно глава. Вместо това се обади Велико Пахурни:
— Аз имам, поп Юрдане.
И наистина след малко дотича с количката в ръце. Чудноватият свещенослужител нахвърли в нея силяхлъците с всичките им там калъчи, ятагани и пищови; сякаш се гнусеше от тях, та ги хващаше само с палец и показалец. Като свърши и това, се огледа и погледът му попадна на Ангел, по-малкия син на Боян и Райна.
— Ти бе, изтърсак — сопна му се. — Не ме зяпай такъв. Стига си се разполагал „бей гиби“, ами хващай тази количка и право в конака. Ще кажеш, че аз, поп Юрдан, пращам тези силяхлъци армаган на мюдюрина. Разбра ли?
432
При властвуването на султан Сюлейман Първи (1520–1566), наречен Великолепни (а според турците Кануни, т.е. Законодател), Турция достига най-голямото си разширение в Европа, като провежда първата обсада на Виена.