— Тъй като вярвам на оценката ти, бей, не мога да разбера защо аджеба тези момчета изглеждат така умърлушени и отпаднали духом. Ето, имат, казваш, по-добро оръжие. Говори се, че и войската ви бая̀ превишава руската.
— Само на север от балкана е два пъти повече от руската — уточни Мехмед Халис бей.
— На̀, виждаш ли! Защо е тогаз това униние?
— Защото като мъже и войници са боклук, Бяно Абаджи. И защото предчувствуват, че ще ядат незапомнен пердах. — Турчинът внезапно се оживи. — Кажи ми, приятелю, вярно ли е, че в „Шумла кавгасъ̀“437 сам Дибич паша ви е дал дума Московията да дойде още веднъж по тези места, за да ви отърве от нас, хм, „гаджалите“?
Бяно се затвори в себе си, както мида захлупва черупката си.
— Било е твърде отдавна, Халис бей, и аз съм бил много млад, къде ще помня такива работи — каза той предпазливо.
— Бяно Абаджи, Бяно Абаджи — дружелюбно му се сопна турчинът, — защо хитруваш, приятелю? Ами, че аз съм по-млад от тебе и го помня, пък ти ли, при това българин…? Или що, Бяно Абаджи, мигар се страхуваш от мене?
Упрекът улучи целта си — старият човек се засрами.
— Не бива да ми се сърдиш, бей. Не забравяй, че преди мене има двайсет и пет поколения роби, които са оцелели, доколкото са оцелели, само затова, защото са можели да си държат езика зад зъбите.
— Та какво, казваш, за Дибич паша? — благосклонно отмина оправданието му Мехмед Халис. — Давал ли ви е дума?
— Дал е, така говореха тогава.
Беят каза убедено:
— Преди двайсет и пет години Московецът не успя, но сега ще изпълни обещанието си.
— От що съдиш за това, бей ефенди? От клепналите уши на тези момчета ли? Или не вярваш, че когато софтите им обещаят вечен живот всред зеленина, шумящи шадравани и винаги девствени хурии те ще се бият като аслани?
— Можеш да добавиш, че имаме и добри пълководци. Военните ни кораби са под началството на ингилизин, аскерът ни е поверен на изпитани в много битки европейски генерали. Дори най-важният пост, Четириъгълникът438, също е поверен на опитен немец, ученик на Молтке439. И въпреки това ще ядем бой.
— Защо?
— Защото простотията и диващината ни дотегнаха и на Бога, и на света. Погледни само в нашия Сливен. Кого да закриля аллах? Келеш Осман ли? Или Мустафа ага? Или този шишко Рефи ефенди? Или може би Осман бьолюкбаши, Салих ходжа, или новия управител на фабриката Сабахадин бей, който разбира от станове колкото свиня от кладенчева вода? Или хайде да оставим нашите тъпоглавци. Вие, „робите“, чрез училищата си живеете в деветнайсетия век, докато ние, „господарите“, сме нейде в тринайсетия-четиринайсетия — това ли да пази аллах?
Бяно помълча, като се правеше, че гледа поредния бьолюк, който се мъкнеше пред тях.
— Ще призная, думите ти ми звучат особено, Халис бей. Говориш за поражението на Турция, пък в устата ти това звучи примирено, сякаш катадневен лаф…
— Не забравяй, че аз съм мюсюлманин и примиреността — „писано е“ — е част от моята религия. Но няма да се засегна, ако ти сега дадеш израз на радостта, която ти напира отвътре.
— Също и за радостта ми изглеждаш много сигурен…
— Не може да бъде иначе, Бяно Абаджи. Първо — защото си българин, пък говорим не за негрите в Америка, а за вас — българите, и за вашата свобода. И още — защото си Силдар. Пък вие, Силдаровците, дори когато се правите на ангелчета, открай време живеете — впрочем и мрете — все за тази пуста свобода. Баща ти, сестра ти Трънка, братята ти Манол и Васил, синът ти Найден… Да изреждам ли по-нататък? Впрочем също и ти си понахранвал тахтабите на пандиза, нали? — Сега на свой ред и турчинът помълча. — Да, свободата ви ще дойде, но за нея още ще плащате с кръв.
— Защо е това страшно предсказание, бей ефенди?
— Защото за изминалите двайсет и пет поколения, дето ги спомена, някои от вас са придобили робски души. Йоргаки чорбаджи например.
— Какво е сторил Йоргаки?
— Като кмет той ужким трябва да защитава своите. Пък на дело мюзевирджийствува и предава онези комитаджии, които са се опазили от копоите на мюдюрина. За Юрдан Данчов научи ли?
— Търговеца?
— Търговеца. Заптисан е. Пак по донос на Йоргаки чорбаджи. — Турчинът се изплю в краката си. — Ако всичките българи бяха като него, не си заслужаваше вашият „Дядо Иван“ да си лее кръвчицата…
437
Шумла кавгас — едно от народните турски наименования на Руско-турската война от 1828–1829 год., запомнена от българите повече като „Дибичовия поход“.
438
Под „Четириъгълника“ през епохата са разбирали системата от четирите първостепенни крепости — Русчук (Русе), Силистра, Варна и Шумен, — която е преграждала традиционния път на руските настъпления към Цариград.
439
Автентично. Турската флота е била командувана от английския адмирал Хобарт, а „Четириъгълникът“ — от Мехмед Али паша, потурчен немец, който дори в хода на войната за известно време е заменил като сердарекрем (главнокомандуващ) възрастния и преценен като некадърен Абдул Керим паша.